В ранното юлско утро Евтимий се събуди с главоболие и тревога, беше спал само няколко часа. Цяла нощ под светлината на малката лоена свещица писа окуражителни и напътствени писма на някои от епископите в църквите в провинцията. Апокалиптични картини му се явяваха вече и насън, и наяве. Турците ревяха пред стените на града вече трети месец и заплашваха, че ако защитниците не предадат града доброволно, всичко живо ще премине под турския ятаган. Патриархът не беше ял от три дена и едва стоеше на краката си. Избелялото му расо се беше протрило отпред на колената от постоянната молитва: „Боже, ако е възможно, направи чудо, за да ни отмине тази чаша, но не както ние искаме, а нека да бъде според Твоята воля! Давай сила в ръцете на бранниците и сломявай духа на нечестивите агаряни! Спаси народа български!“
Въпреки многодневния пост и бдение, които бяха изтощили тялото му, Евтимий беше успял да запази живия блясък в очите си и това окуражаваше всички, с които разговаряше. Царят му беше предложил да се евакуира заедно с някои от най-верните телохранители от свитата си, ала той отказа с думите: „Моето място е при моето стадо!“
Пастирът се оттегли в килията си в усамотение и молитва. Всичко вече беше предрешено. Евтимий знаеше, че това не е краят на неговия народ. Той си припомняше писанията за мъките и страданията на евреите в Египет и Вавилон. От историческите летописи в Константинополската библиотека знаеше, че всяка велика и силна империя и всеки добре укрепен град и крепост дължат своята здравина само на Божието благоволение. „Ако Господ не пази града, напразно бдят стражите“ - мислеше си Патриархът.
На другата сутрин 17 юли лето Господне 1393 Търновският Владика знаеше, че градът е обречен. Бог му беше пратил видение в сън за бъдещите зловещи векове под сянката на тъмната власт на агаряните. Пастирското сърце на Евтимий се късаше и скърбеше, когато гледаше на площада посивелите и изтощени защитници на града, когато виждаше обезумелия поглед на майките с невръстни дечица. Като верен пастир, той беше там: при своя народ, при ранените бойци, даващ последна утеха на умиращите. В църквата всеки ден изричаше насърчителни слова: „Братя и сестри, да не отслабва вярата ви! И в робство Господ вашият Бог няма да ви изостави! Ще дойде време и Господ ще избави народа си! Поробителят може да ви отнеме всичко, но не може да ви отнеме вярата в Спасителя на душите ви. Където и да ви изпратят поробителите, не забравяйте за вярата, учете децата си на Божието слово. Ако някой ви говори за друго благовестие, различно от това, което сте получили, анатема да бъде!“
Градът вече беше паднал. В църквата се бяха събрали повечето от градските първенци и духовници. Турците безчинстваха и грабеха. Патриархът събра някои от по-знатните градски хора и излезе да преговаря с победителите. Турският паша Сюлейман Челеби гледаше презрително скромната аудиенция начело с духовника.
- Ти победи - започна тихо Патриархът, - Бог така пожела. Вземи каквото ти е угодно, но в името на Господа пощади живота на народа! Убий мене, аз съм отговорен за съпротивата, която ти оказвахме три месеца.
Сюлейман се изсмя презрително, един от неговите съветници му прошепна нещо на ухото. Устните му се разтегнаха в тънка лукава усмивка.
- Така да бъде, нека да видят всички колко е благороден Сюлейман Челеби. До два сахатя време да ми съберат всичкото злато на града в черквата и всички люде с царска кръв да ми се представят заедно със семействата си. Ако намеря на друго място и една монета злато, всички ще ви изгоря – яростно изрева Сюлейман. - А този - посочи той към Евтимий, - го водете на площада и пригответе дръвника.
„Краят настъпи“ - помисли си пастирът и протегна напред врата си на дървения пън, на който беше полегнал. Чуваше воплите и плача на събралите се на площада хора от паството. „Господи, не им го зачитай за грях, те не знаят какво правят!“ - помоли се аскетът с думите на своя Господ и зачака смъртта си. Стори му се, че чака прекалено дълго, зачуди се какво става. Тишината беше смущаваща, това място никога не бе познавало такова безмълвие, дали пък вече не беше свършило - не бе усетил никаква болка, нито страдание, нищо.
Патриархът отвори очи. Погледна и видя хората на площада застинали в изумление. Евтимий се обърна и го видя – Ангелът държеше ръцете на палача, а той самият беше плувнал в пот и побелял като бяло платно за риза. После политна назад и се строполи като мъртъв. Турците се засуетиха, но не посмяха да направят нищо на Евтимий, затова той бавно се запъти към църквата „Възнесение Господне“, следван от тълпата миряни.
В това време турците бяха избили хората с благородническо потекло. Сюлейман беше разпоредил да ги съсекат там, в черквата „Свети Георги“ и да я запалят, за да не може никога да се възроди повече българското царство. На другия ден излезе заповед да заточат Патриарха някъде на юг, а народа на Търново - на север и изток. Евтимий вдигна ръка за последен благослов и тръгна, воден от турския ескорт.
- На кого ни оставяш, отче? - викаха и плачеха хората.
- На Господа ви оставям - извика Патриархът, - на Исуса Христа, на Бога Отца и на Духа Светаго!
Направи кръст над множеството и тръгна. Сърцето му се късаше за поробеното му стадо, а сълзите мокреха брадата му. „Боже, изпрати работници на нивата си - молеше се пастирът - избърши тези сълзи! Изпрати учители и просветители! Не позволявай на народа да приеме чуждата вяра! Амин!“
Дали Господ отговори на тези молитви? Историята го доказва. Ако можете, разходете се в Търново днес и повървете в стъпките на Патриарх Евтимий. Ако сте далеч от древната ни столица, в сърцето си се опитайте да си представите тези героични времена. Благословен да бъде Бог, който никога не забравя народа ни, нито ще ни изостави, ако уповаваме на Него!
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите