“И това да знаеш, че в последните дни ще настанат тежки времена. Защото хората ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, богоненавистници, безсърдечни, неотстъпчиви, клеветници, невъздържани, свирепи, необичащи доброто, предатели, буйни, надути, повече обичащи удоволствията, отколкото Бога, имащи вид на благочестие, но отрекли се от силата му; и от такива се отвръщай” (2 Тимотей 3:1-5).
Често мисля върху тези стихове. Те разкриват една грозна картина на човечеството. Човечество, което е прогнило и разлагащо се. Живеем ли наистина в последните дни? Това отнася ли се за нашето време? Дошли ли са „тежките времена“, за които апостол Павел пише на „възлюбеното си дете”, Тимотей (1 Тимотей 1:2)?
Огледайте се. От времето, когато бях току-що повярвал, слушам да се проповядва, че живеем в последните времена. И ако тогава не съм бил толкова уверен в това, то сега виждам всеки ден изпълнението на стиховете от 2 Тимотей 3. И не само това. Цивилизацията напредна много, но по отношение на греха няма промяна от Ноевите дни. Бог каза, че е видял как „се умножаваше злината на човека по земята и че всичките въображения на мислите на сърцето му бяха само зло цял ден. И Господ се разкая, че беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си“ (Битие 6:5-6).
Ето това виждам всеки ден: ЗЛО. Нека да ви разкажа какво правя от понеделник до петък. Вече 11 години работя в т.н. социална сфера. Занимавам се основно с родители и деца, които са жертви на насилие или извършители на насилие. От 6 години участвам в разпити и изслушвания на деца - жертви и свидетели на насилие в т.н. „Синя стая“. Запознат съм детайлно с над 30 случая. Всякакво насилие. Различни извършители. И когато слушам хуманистите да говорят, че във всеки човек има добро и той по природа е добър, се питам: „Къде е това добро?“. Вместо добро в нас отглеждаме гняв и агресия.
Не казвам, че всички са насилници и че всеки родител бие детето си. Не твърдя, че всички мъже насилват жените си или че всяко дете е жертва на булинг (насилие и тормоз в училище). Но и статистиките, дори и да не може да им се вярва на 100%, са стряскащи. 35 жени и 3 деца за 52 седмици през 2018 година са убити. Убийците в повечето случаи са най-близките. Убийството е крайната точка на постоянно домашно насилие. В България почти всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие. Най-малко 102 присъди за умишлени убийства на жени от мъже са постановили Окръжните съдилища в България в периода 2012-2017 г. В 95% от случаите убийците са се познавали с жертвите, в 70% от тях – те са били в близки взаимоотношения – роднини, бивши или настоящи партньори – като в 44% от прегледаните случаи извършителят е бивш или настоящ партньор на убитата жена. 25% от българските родители споделят, че удрят шамари на децата си всяка седмица.
Това са само част от данните и те звучат ужасно. За съжаление в тази статистика попадат и много вярващи. Насилието не е домашен проблем и не е обусловено по етнически признак. То не е ограничено в категориите „вярващи - невярващи“. В Библията се говори за любов, която е милостива, прощаваща и търпелива… (1 Коринтяни 13). Но не е проява на любов, когато насилваш брачния си партньор, родителите си, децата си. Словото ни изобличава - не можем да твърдим, че обичаме Бог, Когото не сме видели, а да мразим ближния си (1 Йоан 4:20).
Писанието ни учи: „подчинявайте се един на друг в страх от Христос: жените – на своите мъже, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, като Той е Спасител на тялото. Но както църквата се подчинява на Христос, така и жените нека се подчиняват във всичко на мъжете си. Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водно умиване чрез Словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, а да бъде свята и непорочна. Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил собствената си плът, а я храни и се грижи за нея, както и Христос за църквата. Защото ние сме части на Неговото тяло, (от Неговата плът и от Неговите кости). „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът.“ Тази тайна е голяма; но аз казвам това за Христос и за църквата. Така нека всеки един от вас да люби своята жена, както себе си; а жената да се бои от мъжа си“ (Ефесяни 5:21-33).
Недоволстваме и протестираме срещу закони, наредби, документи, стратегии, конвенции, които говорят за насилието, а правим ли достатъчно, за да се борим с него? Говорим ли от амвоните си, че не е божествено мъжът да бие жена си? Консултираме ли семейства от църквите ни, в които знаем, че насилието е ежедневие или си затваряме очите, понеже това са лични въпроси? Може би след като прочетете тази реална история, насилието няма да изглежда толкова далечно. Името и населеното място са променени, за да се запази анонимността на жената.
„Казвам се Кристияна и това е моята история „от първо лице” с насилието. Израснах в семейство, в което физическото насилие беше начин на комуникация. Родителите ми са алкохолици. Живеем в град София. Когато бях на 16-годишна възраст се запознах с едно момче. Между нас пламна луда любов и само след два месеца вече бях бременна. Бях толкова щастлива от това, че ще ставам майка и то от човека, с когото се обичаме. Той обаче не реагира по същия начин на тази новина. Все едно беше друг човек. Държа се грубо, удряше ме и ме караше да махна нашето дете.
Следващите дни бяха едни от най-тежките в живота ми. Бях изненадана, разочарована, гневна... Бях на кръстопът. В крайна сметка взех решение да задържа детето въпреки неговото нежелание и когато мислех да му съобщя решението си с ужас разбрах, че човекът, в когото се бях влюбила и чието дете носех, е женен и вече има две деца. Това ме шокира толкова силно, че дълго време не знаех на кой свят се намирам. Реших да продължа живота си.
Посещавах училище и се стараех никой да не разбере за моята бременност. Страхувах се как ще реагират близките ми, какво ще кажат в училище. В шестия месец от бременността майка ми разбра моята тайна и ми нанесе тежък за тялото и за душата ми побой. Настояваше да махна бебето, независимо, че бременността е напреднала и че това беше незаконно.
Не знам как успях да събера сили и да избягам от дома си. Потърсих помощ в полицията. Оттам ме заведоха в отдел „Закрила на детето”, откъдето ме настаниха в Кризисен център в друг град, далеч от София. Там се роди и моята прекрасна дъщеричка. Най-красивото създание на света. Времето на моя престой в Центъра изтече. Докато пребивавах в него, се бях запознала с едно момче, което се държеше много мило с мен и с детето ми. Толкова много се нуждаех от това някой да ни обича и да се грижи за нас. Като излязох от Центъра се преместих да живея при него и родителите му.
В началото на съвместното ни съжителство всичко вървеше нормално и бях започнала да забравям страданията, които бях преживяла. Всичко продължи така, докато не разбрах с какво се занимава бащата на моя съжител - със сводничество. От този момент нататък престоят ми в този дом се превърна в ад. Принуждаваха ме насила да се срещам с мъже на различни места. Отначало се съпротивлявах. Това, което получавах в отговор, бяха ежедневни побои. Най-болезненото в побоя не са самите рани, а по-скоро страхът и унижението, които носят. Усещането, че не си човек, а някакъв предмет.
В един момент се огънах. Заплашиха ме, че ако не се подчинявам, ще пострада най-важното в живота ми – детето. За да ми докажат, че са сериозни и не се шегуват, един ден, докато всички бяхме извън къщата, бащата на съжителя ми изкъпал дъщеря ми. Когато се прибрах, намерих детето си плачещо, изгорено и цялото в мехури. Страхът и болката й бяха толкова големи. Бях в паника. Исках да заведа дъщеричката си в болница, но не ми позволяваха. Трябваше да прекарам нощта, стискайки скимтящото си от болка детенце. Бях решена да избягам и да потърся помощ. Не мога да си спомня добре как точно се случиха нещата, но в крайна сметка успях да стигна до Спешния център, където ни прегледаха и настаниха за лечение. Започна разследване и се установи, че дъщеричката ми е изгорена умишлено. Мен настаниха в Кризисен център, а детето ми в ДМСГД. Разделиха ни.
От полицията направиха проверка на бащата на съжителя ми, но не откриха нищо и не го подведоха под отговорност нито за сводничество, нито за умишленото изгаряне на детето ми.
Аз и дъщеря ми трябва да живеем със своите страхове и рани.”
Днес е Денят в подкрепа на жертвите на престъпления. За съжаление почти няма ден, в който в България да няма нова жертва на различно престъпление. В тази статия говорим основно за домашното насилие и неговите жертви, но те не са единствените. Не трябва да се примиряваме с насилието. Отговорност на всеки от нас е да се моли, да говори, да сигнализира.
Ако си жертва на насилие, потърси подкрепа. Не приемай, че човекът до теб ще се промени бързо и лесно. Не приемай, че той няма вина, а си виновен ти. Насилието засяга цялото семейство, то достига до децата.
Ако си насилник, трябва да потърсиш помощ от Бог, но и от специалисти. Насилието не е божествено!
Ако си близък на човек, който е жертва на насилие, не мълчи. Потърси помощ заради своя близък.
Ето горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ:
0800 1 8676
02 981 7686
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите