Християните са уникална категория хора не само заради вярата си в Триединен Бог и Неговия изкупителен план, но и защото Той очаква от тях любов и посвещение от неразделено сърце. Християните дефинират понятията различно от останалите. Докато светът говори за първа, втора и последна любов, визирайки различни личности, които са предмет на чувствата за определен период от време, то Богът на християните очаква от тях да Го обичат неизменно, без да Го заместват с идоли.
Изразът „първата любов“ е известен от последната библейска книга „Откровение“ и посланието на Христос към църквата в Ефес. Конкретните думи са: „Имам това против тебе, че си оставил първата си любов“ (Откр. 2:4). Следва предупреждение: „И тъй, спомни си откъде си паднал и покай се, и действай според първите си дела...“ (Откр. 2:5).
Да си припомним историята на църквата в Ефес, основана от Павел, където живее повече от две години. Град Ефес е известен и с факта, че апостол Йоан прекарва там последните дни от живота си. Според християнската традиция Йоан е погребан именно в Ефес. От Деянията на апостолите научаваме, че в Ефес Павел покръсти в Христовото име 12 мъже, след което Светият Дух се изля върху тях, което беше съпроводено с говорене на други езици и пророкуване. Служението на Павел в Ефес беше съпроводено с чудеса и знамения. Това доведе до възвеличаване на Исусовото име, покаяние и преобразяване на магьосниците в града, а впоследствие и разрастване на християнското учение. Разбира се, имаше и опозиция. В крайна сметка Павел се сбогува с християните в Ефес, но на раздяла даде скъпоценни наставления, сред които: „Внимавайте на себе си и на цялото стадо... Препоръчвам ви на Бога и на словото на Неговата благодат...“ и „По-блажено е да дава човек, отколкото да приема“ (Деяния 20:28, 32, 36).
По-късно, когато е в затвора, около 60 година след Христос, Павел пише послание до ефесяните, което не е продиктувано от проблем или ерес, а има за цел да утвърди вярващите с напомнянето, че трябва да бъдат "свети и без недостатък пред Бога в любов". Апостолът ги хвали за „любовта им към всичките светии“, като в същото време ги насърчава „да се търпят един друг с любов“, „да действат истинно в любов“, „да се изграждат в любов“ и „да живеят в любов“, като подражават на Бога (Ефесяни 4:2, 15, 16; 5:2). Очевидно е, че темата за любовта е основна в посланието, наред с тази за единството на вярващите.
Ако съдим по картината, описана дотук, вярващите в Ефес са образцови християни, които могат да служат за пример на останалите и Павел ги хвали с искрено сърце, благодарен на Бога за тях. Защо тогава се налага апостол Йоан да ги предупреждава чрез Божия Дух така строго? Какво ли се е случило само за период от 30-35 години, защото се предполага, че Йоан пише Откровението около 95 г. сл. Христос? Къде е изчезнала „първата любов“? Изгубила ли се е? Стопила ли се е? Дали не е намерила друг обект на поклонение, възхищение и обожание?
И тъй като статията е тематична, а не екзегетична, вместо да гадаем какво се е случило с ефесяните, така че да са първи в списъка с предупрежденията, защо не обърнем поглед към нас самите и да направим преглед на сърцата си? Зная, че не е лесно, нито пък приятно. В моето съзнание "първата любов" е свързана с пламенна отдаденост и готовност да направиш всичко за Бога, без да задаваш въпроси и без да пресмяташ, защото знаеш, че любовта, с която си обикнат, не може да се измери. Тя си струва всичко на света, даже живота ти. Не е чудно, че християните от Ранната църква отиваха на арените и горяха като факли, защото посвещението им беше истинско. Те очакваха Христовото завръщане да стане във всеки следващ момент. Те живееха за деня.
Какво се е случило с първата любов днес, две хиляди години след възнесението на Христос? Погледнете отделния християнин, местната църква, църквата в България, всемирната църква. Преди да се възнесе, Христос остави едно Велико поръчение, едно Велико обещание и една Велика надежда. Достатъчно е отделният християнин, местната църква, църквата в България и всемирната църква да отговорят на въпроса как се отнасят към поръчението, обещанието и надеждата, за да знаят дали порицанието за „оставената първа любов“ се отнася за тях. Аз мога да се размисля само за себе си, защото принадлежността на Христос е лична отговорност. Нямам право да съдя никого.
И така, Великото поръчение го знаем наизуст. В Неделното училище децата могат да цитират Матей 28:18: „Идете, научете, кръщавайте...Аз съм с вас“. И тъй като авторът на тези редове пръв е под осъждение, щом задава въпросите, редно е да се запитам как и доколко правя изброените неща, с какви мотиви и с каква цел. Ако и докато отивам, уча и кръщавам, каква е моята цел? Себе си ли прославям и издигам? Програма ли изпълнявам и следвам? И какво ме вълнува в крайна сметка – хората с техните конкретни нужди и безсмъртни души, нуждаещи се от спасение или „успешно изпълнената задача“? Възможно ли е да започна с едни мотиви, а впоследствие те неусетно да се променят от прокраднала се гордост или от прикрито желание за непременен отличен резултат?
Великото обещание: „Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас...“ (Йоан 14:18). Когато четем историята на християнската църква в многото ѝ варианти, се натъкваме на една очевидна истина. Винаги когато християните престанат да бъдат „жив организъм“, а се превърнат в институция, духовният живот залинява и закономерно Светият Дух е угасен. Най-страшното е, че това става неусетно, докато институционализираните християни са заети с дейности. Няма да коментирам страшните прояви на тази „дейност“. Тя е характерна с това, че Светият Дух няма нищо общо с нея. Християнин, в когото не владее Светият Дух, не може да се хвали с духовни победи, а само с човешки статистики и плътски усилия.
Великата надежда: „Затова бдете, защото не знаете в кой ден ще дойде вашият Господ...“ (Матей 24:42). Една от последните притчи, които Христос разказа, запътил се към кръста, беше тази за десетте девици. Теоретично и десетте бяха с празнични дрехи и сякаш живееха в очакване и с надежда. Когато умората си каза думата, стана ясно, че само пет са подготвени. За мен лично най-фрапиращото в тази трудна история е, че в кризисен момент аз не мога да взема от твоето масло, нито ти можеш да ми дадеш от своето. То се дава лично, а без Него, очакването се оказва измамно. И ако във времето на Петър и Павел вече имаше присмиватели, които се подиграваха на християните, че чакат нещо или някого, а то/й никога не ще се появи, то колко повече сега, когато беззаконието се шири безнаказано. Покварата толкова е напреднала, че считаното от християните за нормално все повече се възприема като неадекватно, тъй като масата определя „ценностите.“
Какво се случи с първата любов? Днес Ефес е в Турция, където е трудно да бъдеш християнин. Църквата в Ефес започна с „летящ старт“ и беше за пример. Само след 30-35 години предупреждението беше повече от сериозно: „ще дойда при тебе скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш“ (Откр. 2:5б). След два месеца ще празнувам моя духовен рожден ден за 37-и път. Да се посветиш на Христос в юношеска възраст е неизказано благословение. Отговорността е огромна. На когото много е дадено, от него много ще се изисква. Господ ме е възлюбил с вечна любов и продължава да ми показва милост. От мен очаква „първата любов“, когато пренебрегвах всичко и всички, за да прекарвам време с Него; когато четях Библията на колене с часове; когато не лягах, преди да съм се молила, независимо от умората; когато вземах решения с мисълта какво ще каже Христос; когато избирах Него, дори и това да означаваше изоставяне от приятели и роднини... Вие ще изброите вашите „когато...“
Въпросът е колко Го обичам в момента. Ще се пожертвам ли за Него, ако го поиска, защото любовта е жертва? Имам нужда от покаяние! Благодаря Му, че ми подарява днес, когато все още е спасителен ден...
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите