Понеделник, 24.06.2019

Вестник Евангелски

Стих на деня"След като стигна на мястото, им каза: Молете се да не паднете в изкушение." Лука 22:40

OnLine
RSS Facebook Twitter

Защо поех риска да вярвам?

Main Pic
Публикувана: 18.04.2019
Автор: Уесли Со
Прочетена: 634
Коментари: 0
На малката планета, населявана от елитни шахматисти, малцина изповядват вяра в Исус Христос. Ако някой разбере, че си от „суеверните“, „плиткоумни идиоти“, сигурно фейсбук профилът ти ще забълва злостни коментари. Най-редовно получавам имейли от непознати хора, които ме поучават колко опасно е да следвам Христос. От съжаление или от погнуса, те просто недоумяват как може вторият в световната ранглиста шахматист за 2017 година, да бъде толкова „слабоумен“. Уверяваха ме, че споделянето на вярата ми ще повлияе на спонсорството, подкрепата и поканите за участие в турнири. Казваха ми, че ако прекарвам време в четене на Библията, молитва и посещение на църква, представянето ми неминуемо ще се влоши. Умоляваха ме да си мълча. Заявиха ми, че когато благодаря на Бога публично, изглеждам нелепо и смешно.
 
Защо поех тази рискована крачка?
 
Игра на сигурно
Израснал съм във Филипините, страна с хора, търсещи Бога. Бог непрекъснато се споменава почти във всякакъв контекст. Всички вярват, че Той съществува, дори и да не са склонни да твърдят нещо повече. Като дете ме учеха, че трябва да съм добър човек, за да ме благослови Бог с храна и работа, които са изключително важни в такава бедна държава. Това обаче ме объркваше, защото лошите сякаш получаваха повече от добрите. Познавах много известни мошеници, които ходеха на църква, кичеха се с религиозни символи, имаха татуировки с Исус или разпятието – и си бяха доста богати.
 
Повечето популярни вярвания и практики касаеха много повече умилостивяването на божеството на късмета, отколкото поклонението на Бога. Според една легенда, ако потъркаш дадена част на някоя статуя, ще бъдеш благословен. Ако извършиш грозно престъпление, можеш да направиш голямо дарение на някой светец или да се влачиш на колене до олтара, с молба за опрощение.
 
Като дете реших да играя на сигурно: рецитирах правилните думи и от време на време се прекръствах. Нямах обаче никаква осъзната връзка с Бога. Всъщност, най-много се боях, че Той ще ме прати в ада. Дълбоко в себе си, цялото нещо ме се струваше абсолютно безсмислено.
 
Новото ми семейство
Играя шах от шест-седемгодишна възраст. Отначало за мен това беше просто забавна игра, която можех да спечеля. Годините минаваха и продължавах да печеля. Във Филипините обаче шахматистите не се радват на особена подкрепа. Като цяло, предпочитан е баскетболът. Има много отлични шахматисти в страната ми, но шахът се счита за игра на бедните. Властните, заможни хора, които можеха да подпомогнат шахматистите да преуспеят в обществото, просто ги игнорираха. Въпреки това продължих да играя, представяйки страната си в регионални турнири, в опит да припечеля някакви пари. За да станеш елитен шахматист, трябва да инвестираш в развитието си, а аз не можех да си позволя да наема треньор или осигуря сериозна подготовка. Учех се от изрезки от вестници, защото родителите ми нямаха пари да купят истински книги.
 
Когато станах на 16, изпаднах в депресия. Макар да осъзнавах, че притежавам специален талант да играя шах, не виждах смисъл да го развивам. Никой не го беше грижа дали се трудя упорито или не. Нямах реална надежда да преследвам кариера на професионален шахматист. От отчаяние спрях да уча и рейтинга ми тръгна надолу. Един ден почувствах внезапен подтик да замина. Бях на 18 и вече бях живял самостоятелно 2 години. Получих предложение да се включа в шахматния отбор на малък американски университет. Реших да го приема и най-малкото, да получа степен като подготовка за бъдещето.
 
След това се запознах с хората, които щяха да станат мое приемно семейство. Те бяха християни. Започнах да летя до Минесота два пъти в месеца. Приемната ми майка Лотис усещаше, че не съм щастлив. След известно време ме запита какво искам да правя с живота си. Отвърнах, че обичам да играя шах, но не мисля, че съм достатъчно талантлив да превърна това в професионална кариера.
 
„Откъде си сигурен“ – каза тя. „Никога не си имал лукса да се посветиш изцяло на играенето на шах. Винаги си се притеснявал как да спечелиш пари, как да осигуриш следващото си хранене, тревожел си се даже къде ще живееш.“ Лотис ме насърчи да се концентрирам само върху шаха следващите две години – семейството обещаваше да ме подпомага с всичко по силите им. Казаха ми, че ако няма напредък, винаги мога да се върна към учението.
 
До края на 2014 вече бях напуснал колежа, преместих се да живея в дома на приемното си семейство и започнах своята професионална кариера като шахматист. Най-важното беше, че вече имах лична връзка с Исус Христос. Стана толкова бързо, че връщайки се назад във времето сам се чудя как се случи.
 
Приемните ми родители бяха посветени християни и бяха наясно, че вярата ми не е зряла като тяхната. Те никога не ме осъдиха за това, но настояваха да живея като член на семейството, спазващ известни правила в дома. Трябваше всяка вечер да чета Библията и да ги придружавам на църква през уикенда. През първите няколко месеца заспивах по време на всяка служба – не защото ми беше скучно, а понеже бях стресиран от всички промени в живота ми.
 
Нямах нищо против да ходя на църква и някакси успявах да извлека истинска мъдрост от проповедите. Много се заинтригувах и от Библията, която ми подариха. Когато имах въпроси, питах родителите си и отговорите им винаги бяха простички, но много смислени. Те ме учеха как сам да откривам отговори в Библията и да проверявам чрез нея чутото от другите. Библията беше окончателният авторитет, по-дълбока и по-мъдра от интернет и по-предана от всичките ми приятели.
 
Не след дълго вече практикувах вярата си по-интензивно. Новото ми семейство нарича християнството „религията на мислещия човек“. Те ме насърчаваха да задавам въпроси, да търся отговори и да се боря с това, което открия. Междувременно наблюдавах как живеят, обръщах внимание как прекарват времето си и харчат парите си. Те работеха много, винаги помагаха на хора в нужда и се стараеха да се опълчват срещу всяка проява на неморалност. Знаех, че искам да имам този живот, на който те се радваха: простичък, изпълнен с доволство и страхопочитание към Бога.
 
Хората в света на шахмата понякога искат да знаят дали според мен Бог прави така, че да печеля мачовете. Да. И понякога също прави така, че да ги загубя. Той е Богът на шахмата и най-важното, Богът на всичко. Дали печеля или губя, отдавам слава на Него. Разбира се, тежко ми е, когато не получа това, което искам, също както се чувства дете, чийто баща казва „не“. Но дори когато не разбирам Божиите пътища, аз съм уверен, че Той вижда много повече и много по-надалеч от мен.
 
Вместо да се притеснявам за бъдещето, слагам фокус върху работата, дадена ми от Бога. В този момент това е шахът, и аз го изучавам прилежно и го играя възможно най-добре. Дали ще стана световен шампион някой ден? Само Бог знае със сигурност. Междувременно зная, че Той е щедър и любящ баща, обсипващ ме с повече благословения, отколкото мога да заслужа. Чувствам удовлетворение, като играя мач за мач и се упражнявам да благодаря за ежедневния ми хляб.
 
Б.Р. В момента Уесли Со е национален шампион на САЩ и четвърти в световната ранглиста по шахмат.
 
Източник: Christianity Today
Превод: Наталия Станчева
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg