Петък, 18.10.2019

Вестник Евангелски

Стих на деня"Така е говорил Господ на Силите, като е рекъл: Съдете справедливо и показвайте милост и състрадание всеки към брата си," Захария 7:9

OnLine
RSS Facebook Twitter

Грехът с голяма и с малка буква

Main Pic
Публикувана: 13.05.2019
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 1295
Коментари: 0
Основният начин, по който евангелските християни са навикнали да мислят за греха, е като вина. Когато човек извърши нещо зло, той извършва грях – понякога пред други хора, но винаги пред Бога – и се нуждае от прошка. В определен смисъл това е напълно правилно. Библията многократно казва, че нашите зли дела са грехове, които се нуждаят от прошка (1 Кор. 15:3–4; Пс. 51; Мaт. 1:20–21; Евреи 1:3; 1 Петър 2:24; 1 Йоан 1:7; 2:2; 4:10; Откр. 1:5–6 – това са съвсем малка част от многото текстове по темата).
 
В същото време да спрем дотук означава да останем не само с непълна, но и със сериозно изопачена представа за греха. Виждайки греха като вина, ние често залитаме в една крайност, гледайки на него прекалено индивидуалистично. Макар в никакъв случай да не подценява личното измерение, Библията продължава по-нататък, поставяйки не по-малко ударение върху колективния грях. Старият Завет е пълен с примери за това как Бог държи отговорни цели нации заради установяване и поддържане на системна несправедливост над бедните, слабите и беззащитните или заради изкривено правосъдие. Това не са грехове, които могат да се сведат просто до отделните действия на дадени хора, а са нещо, за което е отговорна цялата нация.
 
Струва ми се, че подобна „духовна слепота“ е доста характерна за нашата страна, където християните бързо забелязват и високо обсъждат делата на отделни хора, но не обелват и дума относно причините за (да речем) скорошния протест на хората с увреждания или за очевидните проблеми със съдебната система или корупцията, които пораждат понякога крещящо беззаконие. Това не означава, че много християни не са ангажирани със социална или друга обществена дейност, водени точно от своята християнска съвест – самият аз познавам много такива. Но фактът, че ние рядко наричаме тези неща с типичната за християнския речник дума „грях“ означава, че е много вероятно поне част от идеята, стояща зад това понятие, да ни се изплъзва. В контраст на това, християните-аболюционисти са говорели за обществения проблем на робството именно като за „гнусен грях“.
 
Това обаче все още далеч не е всичко, което Библията има да ни каже за греха. Ако можем да наречем измерението на злите дела, които пораждат вина „грехове“ (мн. число и малка буква), съществува още едно измерение, което можем да наречем „Грях“ (ед. число, главна буква). При него грехът (заедно със смъртта и Сатана) е представян като чужда, враждебна и активна сила, която ни поробва и ни кара да изпълняваме неговите заповеди. Това никъде не е описано по-ясно от Римляни 7, където ап. Павел говори за греха почти като за личност.
 
Подобно разбиране отваря едно изцяло ново измерение за разбирането на Греха. По думите на Флеминг Рутлидж:
Да бъдеш в грях, говорейки от библейска гледна точка, означава нещо много по-значимо от погрешни действия. Това означава да бъдем катастрофално отделени от вечната Божия любов. Това означава да бъдем от външната страна на непристъпната бариера, деляща ни от небесната вечеря на Бога. Това означава да бъдем безпомощно затворени в собственото си зло Аз, нещастно съзнаващи бездната между пътя, по който вървим и този, на който Бог желае да се намираме. Това означава една нескончаемост на властта на алчността, жестокостта, ненаситността и насилието в света…Грехът не е толкова сбор от личните погрешни действия, колкото една активна, зла същност, насочена към разрушение, поробване и смърт – цялостното осуетяване на Божиите цели. Злите дела са знаците за действието на тази същност, но не са самото нещо. „Самото нещо“ е нашият космически Враг.“
 
Подобно разбиране показва, че не е възможно да сведем греха просто до отделните зли дела, които вършим. Те, разбира се, са съвсем реални грехове (с малка буква), но на практика се явяват следствие от нашето робство на Греха (с главна буква). Едното е симптом, другото е действителната причина. Ернст Кесмън описва това по следния начин:
 
Да бъдеш владян от Греха означава да бъдеш въвлечен в, да бъдеш негов представител, „член, част, средство“… В самата си същност „ние сме служители на една сила, която превръща космоса в хаос“, нашите животи всъщност са един пример за силата, която ни притежава и на която сме се предали да служим. Това е причината Павел да описва вината на Греха не като невежество, а по-скоро като „бунт срещу Господа, Когото познаваме“.
 
Това на свой ред води до осъзнаването, че нашето действително състояние всъщност е много по-тежко, отколкото ако гледаме на греха просто като на зли дела. Това е така, понеже в тази схема прошката вече не е достатъчна. Тя може и да носи освобождение от отделните грехове, но това на практика означава просто да се занимаваме със симптомите, без да лекуваме основната причина за болестта. Получавайки прошка за извършените от нас зли дела, ние ще си останем също толкова поробени под Греха, колкото сме били и преди. Дори влизането в небето в такова състояние, би означавало просто да го превърнем в ад. Това, от което се нуждаем е освобождение, пречупване силата и властта на Греха в нас, за да не бъдем повече негови роби.
 
Всичко това идва на фокус, когато осъзнаем, че Новият Завет говори за справянето с греха винаги във връзка с Христос, но по два различни начина или с две различни групи, свързани помежду си образи. От една страна той говори за прошка, от която всички ние се нуждаем. Образите, които сочат към това, са Христос като първосвещеник и жертва за грях; съдебната зала, в която Бог произнася спрямо нас оправдателна присъда; страдащият заради другите слуга; изразът „умилостивение“ и т.н. В другата група са образите, които сочат към освобождение – например новият изход, пасхалното агне (което отклонява смъртта), откупът и изразът „изкупление“ (в смисъла на роб, който бива откупен от предишния си господар) и др. Следователно Христос прави за нас две неща: Той прощава нашите грехове (с малка буква), но и ни освобождава от силата на Греха (с главна буква), който ни владее и води към зло.
 
Класическият текст от Римляни 7, който споменахме, описващ греха като сила и личност, е бил и продължава да бъде арена на множество ожесточени спорове. Дали Павел описва своята собствена опитност или използването на 1 лице ед.ч. е просто литературен похват? Дали става дума за ситуация преди или след повярването? Едно възможно разбиране, което напълно отговаря на казаното тук е, че апостолът говори за състоянието на човека преди и след идването на Светия Дух. С други думи, ние сме роби на Греха (с главна буква), но след Своята жертва, възкресение и възнесение Исус изпраща Светия Дух във всеки, който вярва в Него и по този начин го освобождава от това робство.
 
Макар и съвсем кратък и схематичен, направеният обзор показва, че виждането за греха на мнозина християни може да се окаже не само непълно, но и сериозно подценено. За нито един човек не е възможно да живее неутрално – той е слуга или на Бога, или на Греха. Ние имаме нужда не само от прошка на отделните си грехове (лични и общностни), но и да бъдем освободени от това робство. Христос прави и двете неща – на кръста Той пролива кръвта Си за прошка на греховете, а след Своето възнесение изпраща Светия Дух, Чиято сила пречупва властта на Греха и освобождава вярващия да живее свят живот, служейки на Христос.
 
Последното, разбира се, ни води една крачка напред – освещението не е избирателна опция за вярващия. Да живее в грях означава на практика все още да не бъде освободен от властта на Греха. Което от своя страна означава, че Христос не е негов господар. Поради тази причина християнин, който вярва в Христос, но не Го следва, на практика е оксиморон. Такъв християнин просто не съществува.
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg