Ако се вгледате в речника и търсите да се осведомите за различните форми на човешко управление по света, буквално ще се изгубите всред множеството определения. От А до Я или от Анархия до КсенокрациЯ ще се удивите на изобретателността на човешкия мозък в измисляне на начини да владее над другите. Ще ви запозная накратко с някои от тях:
-
Анархията е безвластие.
-
Монархията е едновластие.
-
Олигархията е власт в ръцете на неколцина.
-
Демокрацията е власт в ръцете на народа.
-
Ксенокрацията е власт в ръцете на чужденци.
Не такъв беше библейският модел. В Библията наблюдаваме Божия избор на водачи. Когато Неговият народ Израил беше обособен като такъв след излизането от Египет, по време на странстването в пустинята, водачеството беше поверено на Мойсей, който директно общуваше с Бога и получи огромната отговорност да предаде Закона, чиито постановления трябваше да ръководят социалния, нравствения и гражданския живот на младата, току-що прохождаща нация.
Странстването из пустинята показа, че народът е капризен и винаги има поводи за недоволство. Когато това недоволство имаше демонстративен израз, обвиненията бяха стоварвани върху избрания от Бога водач, и респективно срещу самия Бог. На няколко пъти това доведе до наказания за назидание на цялата общност, като при някои случаи водачът бе реабилитиран, но не и когато той самият трябваше да понесе вината си. Самите водачи не бяха неуязвими. Аарон, Мириам и самият Мойсей не влязоха в Обещаната земя, защото проявиха съответно непокорство, ревност или нетърпение.
В един момент предвидената от Бога теокрация (Бог като единствен суверен над Неговия народ) вече не беше желан вариант. Заобиколен от народи с монархическо управление, народът на Израил поиска „да бъде като другите народи“ и си избра цар, въпреки искрените предупреждения на Бога, дадени чрез пророк Самуил (1 Царе 8). Нима Бог отстъпи пред желанието на народа против волята Си? Не, Творецът зачете свободната воля на творението Си, но с изричното предупреждение, че ще понесат последствията от своя избор (1 Царе 8:10-20). И тъй като Бог не греши в Своето предузнание, Неговите предупреждения станаха факт още в първите години от царуването на Саул. Царят се интересуваше повече от мнението на хората, отколкото от одобрението на Бога и това донесе катастрофа за целия народ. Но дори и когато царят се оказа мъж, който не следваше Божието сърце, малодушен, ревнив и завистлив, Господният слуга Самуил продължаваше да се моли и да плаче пред Бога за отхвърления от Бога Саул.
Тук наблюдаваме един от първите примери на застъпническа молитва на Божий човек за неговия владетел, макар царят да не беше достоен за тази чест. По-късно в историята на Израил четем, че дори и човекът по Божието сърце също не беше непогрешим и имаше нужда от молитвите и изобличението на пророците. Именно в това се състоеше и разликата между Давид - царя, избран от Бога и всички останали владетели. Давид се смири при изобличението, когато беше конфронтиран за греховете си, прие наказанието си и продължи напред с желанието покорно да служи на Бога, докато повечето от неговите наследници следваха примера на чуждоземните царе, забравяйки че над тях стои Царят на царете, Който на практика им е дал власт.
Ако трябва да правим паралел между управлението на човека и това на Бога, тоест, ако сравняваме теокрацията с монархията, например, или друг вид човешко управление, достатъчно е да споменем драстичния пример с цар Давид, записан във 2 Царе 24 глава и 1 Летописи 21 глава. Давид съгреши пред Бога, като предприе преброяване на войската на Израил, без да се допита до Господа и беше изправен пред наказание, но трябваше да избира. Тогава сме удивени да научим, че когато е изправен пред избора да бъде наказан от човеци или от Бога, Давид избира да падне под Божията ръка. Неговото обяснение е: „Нека да попадна в ръката на Господа, защото Неговата милост е твърде голяма, но в ръката на човек да не попадна“ (1 Летописи 21:13).
Когато обърнем монетата от другата страна, отново наблюдаваме Божията промисъл във факта, че дори и когато хората съгрешават в избора си, Той пак е промислил вариант за изобличение и поправление чрез служението на пророците. С други думи, старозаветните царе на Израил бяха представители на Бога пред народа, така наречените „Помазаници“, но в качеството си на грешни хора, те имаха нужда от коректив. Този коректив бяха избраните от Бога пророци, които играеха ролята на съветници или „устата на Бога“, особено когато се касаеше за вземане на държавнически решения, които щяха да повлияят на съдбата на целия Божий народ.
Всъщност цялата старозаветна история ни говори, че когато царят беше покорен на Бога и издигаше Неговото слово, целият народ благоденстваше и благоуспяваше в години на мир и разбирателство с околните народи. В обратния случай, когато царят беше непокорен на Бога и забравяше закона Му, следваше разруха, морално падение и робство. Така стигаме до периода на пленничеството във Вавилон, отново по причина на непокорството на управниците или царете на Израил. Те вече не се вслушваха в думите на пророците, а точно обратното – не само пренебрегваха предсказанията им, но и ги дискредитираха, измъчваха и убиваха. Доказателство за това са думите на Самия Исус в Матей 23:35, който коментира избиването на пророците, чиято кръв изисква възмездие от Бога.
Ако някой от нас смята, че не трябва да се молим за нечестиви езически владетели, когато сме в плен или в робство, ще ви припомня за Естир и Мардохей, Неемия и Данаил. Всеки от случаите е уникален в своята оригиналност.
Естир и Мардохей са в плен, в чужда земя. Запознатите с Божието слово, знаят, че книгата Естир, чийто автор не е посочен, е уникална с факта, че името на Бога не е споменато нито веднъж на страниците ѝ. Въпреки това тя е намерила своето достойно място в канона, защото в нея ясно се вижда Божието действие и как Той работи чрез онези, които се наричат с името Му. Самото име на народа на Израил е достатъчно. То означава „борец с Бога“. И така, в началото на книгата евреинът Мардохей спасява живота на езическия цар Асуир, без да получи никаква награда за своя жест на лоялен поданик. Впоследствие неговата родственица Естир заема мястото на непокорната царица Астин, за да се превърне в инструмент за спасение на своя народ. И ако се чудите как е възможно това – отговорът е категоричен – чрез пост и молитва, но първо отправени към Бога, и чак после към човека. Книгата Естир е оригинална и поради още един интересен елемент. Героят Мардохей, който спаси царя, без да получи нищо в замяна, не се боеше от нечестивия царски първенец Аман и открито изразяваше своя мирен граждански протест, като стоеше във вретище и пепел пред портите на двореца, така показвайки своето недоволство срещу коварния план на амонеца, подмолно да унищожи еврейските пленници.
Книгата има щастлив край, защото молитвата на Божиите деца получава отговор и очевидно събитията се подреждат така, че царят не само да спаси евреите, но и да постави отдясно си един мъдър и верен израилтянин, в лицето на Мардохей, който най-накрая, на Божието време, получава заслужените почести за своята лоялност към царя.
В случая с Неемия, евреинът е виночерпец на царя и му служи покорно, но когато е в нужда, отново се моли първо на Бога (Неемия 1:10), а после и на царя (Неемия 2:4-5), което наистина дава резултат. Впоследствие слугата не само печели царското благоволение, но и си осигурява успех в мисията по възстановяване на столицата на Божия народ.
Случаят с Данаил също е в сферата на невероятното и невъзможното. Пленен като юноша и заведен в чужда земя, надареният евреин постепенно надминава всички по мъдрост. Той е известен не само с дарбите си, но и с факта, че се моли по три пъти на ден, без да се бои от евентуално наказание, въпреки че служи на езически владетели. Данаил е уникален и с това, че се сменят няколко имперски династии, но той запазва поста си на главен съветник и велможа в двора на Вавилон. В канона на еврейската Библия, състояща се от три раздела (Закон, Пророци и Писания) книгата Данаил не намира място всред свитъка на пророците, а е в раздела „Писания“, именно защото еврейският мъдрец през целия си съзнателен живот не служи сред своя народ, а работи в чужда земя, покорен на езически царе. Това очевидно не му пречи да си върши работата като пред Бога, но в същото време нито за миг не прави компромис с вярата си, убежденията си и своето време за молитва и общуване с Бога. Именно това негово оръжие му носи успеха и чудодейното избавление, когато е в рова с гладните лъвове, а животът му е опазен, защото в ямата има славна компания, мощните ангели на Яхве, които са изпратени в отговор на молитва. Изводът е, че дори и да си в чужда земя, всред враждебни хора, никой не може да отнеме вярата ти и верността към Бога, на Когото си посветил живота си.
Следва продължение...
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите