начало > Християнски живот > Приказка за Царя

Приказка за Царя

Публикувана: 02.09.2019
Автор: п-р Людмил Ятански
Прочетена: 1128
Коментари: 0

Сподели

Сам съм. Почивам си. Шумът в главата ми утихва. Наслаждавам се. И постепенно излизам от водовъртежа на ежедневието. И оставам наистина сам. Осъзнавам, че съм сам. За кой ли пореден път. Само дето в тълпата си мисля, че не съм. И като оставам сам, започвам да си задавам въпроси, които избягвам да задавам в другото време.

Има ли някой, на когото съм нужен? Има ли някой, който се интересува от мен? Истински. Има ли някой, който ме разбира? И иска да ме разбере изобщо...

Няколко искри... и още няколко... и още няколко. И всичко изчезва. Никой не помни нищо и никого. И никой не се интересува от никого. Освен от себе си.

И времето си тече ли, тече. И всички повтаряме едно и също. Идваме и си отиваме. И прахът поглъща всичко. Вървя си по улицата и съм сам. И за пореден път разбирам, че не съм. И тогава всичко оживява. Светлите отблясъци се усмихват. Мракът разтваря дрехата си и от там заблестяват най-живите и пеещи звезди. Загърнатите фигури се понасят танцуващи наоколо.

Тишината запява. Някой стои до мен. И ми разказва историята за Царя. Царят, който бил предаден и забравен от Своите поданици, които обрекли себе си на безнадеждна самота - нищо, че били непрекъснато заедно. Нищо, че живеели един до друг, един над друг. Нищо, че имали до себе си мнозина. Ходели самотни и празни. Не знаели как да се върнат обратно. Пътят бил унищожен. Скрит и непонятен. И колкото повече се веселели и заобикаляли с хора, толкова по-самотни ставали.

Царят, който бил предаден от Своите поданици, бил толкова близо до тях, но каменното им сърце не можело да види и усети нищо.

Толкова силно биело Неговото и така горещо пламтяло, че Той замахнал и отново прострял разрушения път. Слязъл от Своя трон. Напуснал царството Си и отишъл да върне хората, които толкова горещо обичал.

Отишъл при най-близките и прострял ръце към тях. Искал да ги скрие в обятията Си така, както майка скрива своите пиленца под крилете си. Но те избягали...

Обърнали се озъбени срещу Него и разкъсали дрехите Му. Съблекли Го гол. Изхвърлили Го извън града. И там Го убили.

Сълзи се стичали от очите Му, докато гледал какво правят с Него. Защото ги обичал.

Всичко свършило. Всичко започнало тогава.

Тогава вместо Него заплакали онези, които Го разпънали. И онези, които заплакали, видели, че има нов път. Път обратно към царството. Към Царя. Видели, че Царят е дошъл за тях. И Го познали. Вече не били сами. Никога повече. Имало Някой, който ги обича и е винаги до тях. Виждали Го само онези, които имали сълзи в очите си. Сълзи, търсещи прошка...

Виждали Го онези, които имали сълзи в очите. Сълзи за онези, които ходели все още самотни... Макар и в тълпата... Сълзи на радост, защото Царят царува...

Сподели: