Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Толерантността - християнска алтернатива на идолопоклонството на неоспоримата власт

Main Pic
Публикувана: 15.11.2019
Автор: Момчил Петров
Прочетена: 1419
Коментари: 0
Днес малцина си дават сметка, че „толерантността“ е изобретение на християнска мисъл, възникнала в опита за справяне с огромните конфликти, разразили се в хода на Реформацията и Контрареформацията в Европа. Трудно можем да си представим света преди Реформацията, в който политическата власт е концентрирана в ръцете на монарха, а в духовната сфера пълен хегемон е Католическата църква. Нещо повече, могъществото на църквата се засилва дотолкова, че практически от понтификата на папа Инокентий III (1198 - 1216), римският епископ започва да играе решителна роля при издигането на светските владетели. Неговата тежест в решението на изхода от дворцовите борби е така ключова, че английският крал Джон Безземни се налага да се признае за негов васал. 
 
Могъществото на папата и тоталният монопол на църквата водят до промяна на доктрините на църквата в посока засилване на папската власт. Самият Инокентий III, както и папите след него, приемат титлата „заместник на Христос“. Елементите на причастието са обявени за физическите кръв и плът на Христос. Изповедта става задължителна. Създадена е Инквизицията, проведени са кръстоносни походи срещу еретици, в рамките на европейските земи. Властта на църквата е абсолютна и тотална, от тук нататък десетки шокиращи практики стават възможни, а една от най-шокиращите – индулгенциите, ще доведе до началото на Реформацията.
 
Обезпеченото от силата на меча единство води до идолопоклонство и предизвикателство към Христовия Дух, а могъщата система на срастване между властта на меча и духовната власт, правят невъзможни оцеляването на всеки, който би се осмелил да предизвика установения ред или да оспори богословските интерпретации на църквата.
 
Наред с това в съзнанието на милиони християни Католическата църква се явява пазител на християнската традиция, история, богословско наследство, вкл. и на Свещеното Писание. Когато най-после е налице исторически шанс тоталната система на управление и контрол да бъде оспорена, без съпротивата да бъде смазана веднага, много европейци избират да останат верни на Католическата църква. За първи път от столетия, европейската цивилизация е изправена пред ситуацията да има взаимно отричащи се мнения и в същото време няма общ авторитет, който да отсъди коя позиция да вземе надмощие. Европейският свят мъчително започва да търси решение на създалата се ситуация. Неизбежно се стига до военен сблъсък между съюза на протестантските градове и князе, известен като Шмалкалденската лига, и армиите на императора на Свещената римска империя. Сблъсъкът завършва без едната или другата страна да постигнат надмощие. Така се стига до Аугсбургския мирен договор от 1555 година, който за първи път признава реформирана християнска вяра за законна и приема съществуването на християнски общности извън властта на римския папа. Въведен е принципът  „Cuius regio, eius religio“ (Чието е царството, негова е религията), който принуждава всички поданици на даден княз да приемат неговата вяра или да се заселят в територия, където владетелят споделя тяхната вяра.
 
Това положение се запазва до 1618 година, когато избухва много по-жесток и продължителен военен конфликт, останал в историята като Тридесетгодишната война. В продължение на десетилетия, армиите на двете страни последователно завладяват и отстъпват територии, което довежда до катастрофално опустошение за значителна част от Европейския континент. В крайна сметка, осъзнавайки последиците от своята непримиримост, страните стигат до Вестфалския мирен договор от 1648, който признава правото на малцинствена религия. Така за първи път в рамките на европейската цивилизация се регламентира търпимост към последователно изявяван и отстояван мироглед, различен от този на владетеля, при това по отношение на нещо толкова основополагащо за тогавашното общество, като поклонението към Бога.
 
По същото време в Англия се развива Пуританската революция, която поставя във фокус въпросите за суверенитета на владетеля и за източника на легитимност на властта. Макар след смъртта на Кромуел да настъпва за известно време режим на Реставрация, в крайна сметка Славната революция от 1688 година потвърждава повече от постиженията на Пуританската революция. В резултат на тези процеси се появяват първите европейски страни, в които, от една страна, на мястото на монолитната средновековна Католическа църква са налице няколко свободно съжителстващи и конкуриращи се протестантски църкви. Същевременно те са с променен характер на политическата власт, която черпи своята легитимност на принципа на политическото представителство.
 
Солиден принос в осмислянето на толерантността дава трактатът на Джон Лок със заглавие „Писмо за толерантността“. Писана в навечерието на Славната революция и последвалия Акт на толерантността от 1689, с който се утвърждава религиозния плурализъм в Англия, работата на Лок ни дава възможност да придобием ясна картина върху генезиса на религиозната и политическа свобода. Наред със своите блестящи аргументи в защита на свободата, авторът поставя и границите на толерантността, като изброява четири случая, в които владетелят (гражданската власт) не бива да проявява толерантност. Те са налице, когато дадена религиозна група застрашава обществения морал; когато определена религиозна общност претендира за правото на политическа власт изключително за своите представители, изключваща това право на членове на други религиозни общности; когато принадлежността към определена религиозна общност означава подчинение на чужд светски владетел; и на последно място, толерантност не бива да се проявява към възгледите на хора, които отричат съществуването на Бога. Макар аргументите на Лок, които трябва да бъдат лишени от толерантност при определяне на мирогледните системи, да са напълно прагматични и да са мотивирани от необходимостта за запазването на гражданския мир, тяхното формулиране показва до каква степен политическият и религиозен плурализъм при тяхната поява са зависими от християнската среда. Без наличието на широк християнски консенсус свободата изобщо не би могла да възникне и да се развие. Реформираният християнски мироглед се явява онази среда, в която свободата и толерантността ще бъдат открити и наложени като стандарт в обществените отношения.
 
Предвид горното можем основателно да заключим, че толерантността е родена от християнския опит в търсене на алтернатива на тоталната и безгранична власт. Толерантността не може да бъде крайна цел и върховен критерий по отношение на истината, но е инструмент, който ограничава претенциите на политическата и духовната власт да бъдат единствена и последна инстанция, владееща над съвестта на отделния човек. Историята показва, че претенциите за непогрешимост са нелепи и в християнска перспектива богохулни, и начинът да избегнем това идолопоклонство в обществените отношения, се свежда до етиката на толерантността.
 
Това са и двете причини, поради които християните не бива лекомислено да отхвърлят толерантността като философия на обществените отношения: защото нейната политическа и духовна алтернатива е безгранична идолопоклоническа власт и защото толерантността е част от християнското наследство, достигнато на определен етап от историята на Западния свят.
               
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg