Тези дни препрочитам Итало Калвино, ненатрапчив, малко протяжен, много разсъдителен, цветист, описателен, леко ироничен и любим на мен италиански писател от миналия век. Бавното му темпо на писане кара човек едновременно да настъпи спирачката на ежедневието и да наостри вътрешните си сетива. Ако трябва да перифразирам Писанието, не изпитва ли окото думите, тъй както небцето вкусва ястието (Йов 12:11)? На български има доста негови неща - от “Невидимите градове”, с които съм отрасъл, през “Нашите предци”, “Космическите комедии” и “Ако пътник в зимна нощ”. Зная, че погледът ми към италианска литература е донейде едностранчив. Изчерпва се с почти схоластичните романи на Умберто Еко, книгите за Холокоста на Примо Леви (задължително четиво за онзи, който иска да надзърне в бездната на случилото се през Световна война) и Калвино. Но пък предпочитанието ми е класическо, и тъй отново прелиствам есето “Струва ли си да четем класиците?” И тъй като нашето убеждение е, че Писанието е вечна класика с Автор, който е бил класик далеч преди времето да съществува, паралелът с Библията е логичен и естествено почуква на вратата.
Ето, да надзърнем към няколкото определения за класика, които присвоявам и полушеговито налагам върху Библията:
1. Класически са тези книги, за които винаги се казва: „Сега препрочитам…“ и никога: „Сега чета…“.
Това би следвало да важи за хора, които минават за сравнително пораснали във вярата и постоянстват в усърдието си върху Писанието. Към него се връщаме отново и отново, не само по време на служба, но много повече в ежедневието си. Знаем, че не може да прочетем всички книги на света (който трупа знание, трупа печал, нали така? Екл.1:18), но пък удоволствието от препрочитането на Писанието в неговата цялост, разгръщаща се от падението до изкуплението, от Едемската градина в Битие до новото небе и земя от Откровение, е нещо, на което си струва да се отдаваме периодично. А да прочиташ нещо на зряла възраст е съвсем различно (може би не непременно по-добро) от прочитането му на младини - зрелият читател много повече се радва на детайлите, нивата в смисъла, нюансите в изказа.
2. Класически са книгите, които представляват богатство за онзи, който ги е прочел и обикнал; но не по-малко се обогатява и онзи, който си запазва щастието да ги прочете за пръв път в условия, даващи му най-голяма възможност да им се наслади.
Четенето на Писанието в младостта на вярата ни е необходимост. Но също така е истина, че израстването във вярата води и до “приемане на твърда храна, отвъд млякото” (1 Коринтяни 3:2), без първоначално посятото семе да изчезне.
3. Класически са онези книги, които упражняват особено влияние върху нас, налагат се като незабравими или пък се скриват в гънките на нашата памет чрез асимилиране от индивидуалното или колективното подсъзнание.
Оттук и следва да заделяме нужното време за преоткриване на Писанието като наше основно четиво. Защото то може да не се променя (даже напротив, “Исус Христос е същият вчера, днес и до века”, Евреи 13:8), но ние, уловени в потока на времето, подлежим на промяна. А Писанието е онзи отвъден аршин, с който променливите обстоятелства около нас биват измервани.
4. Всяко препрочитаме на един класик е откритие като първото му прочитане.
Помните ли кога за пръв път разгърнахте Писанието? Аз бях на 17 години и все още имам много жив спомен как прелиствах страниците на Евангелието. Днес усещам, че препрочитането му носи още по-откривателски дух. Има и други определения:
5. Всяко първо прочитане на един класик е в действителност препрочитане.
6. Класическа е онази книга, която никога не престава да казва онова, което има да каже.
Тъй като “небето и земята ще преминат, но думите на Христа няма да преминат” (Марк 13:31).
7. Класически са книгите, които в момента на контакт с нас носят в себе си следите от културата или културите, през които са преминали (или по-просто казано — следите, оставени от тях в езика и нравите).
Нещо, много типично за Писанието. Дори и преди да сме разгърнали страниците на Стария или Новия завет, най-вероятно сме чували за “блудния син” или за "Аврамов дом" като нарицателно, усещали сме се като “глас в пустиня”, някой си е “измивал ръцете” от дадена отговорност, виждали сме “козел на отпущението”, “нищо ново под слънцето” не се е случвало, били сме “Тома неверни” за това или онова. Може и да сме виждали статуята на Давид на Микеланджело, да ме чели “Изгубеният рай” на Милтън, Дантевия “Ад” или пък просто да сме се чудели какво значат стенописите в Рилския манастир. Никое от тези неща не може да бъде изтръгнато от изначалния му корен в Писанието. В този смисъл, когато аз чета историята за цар Соломон, аз действително чета Книгите на царете, но в същото време зная и за всички употреби на неговия образ като носител на необикновена мъдрост. Когато чета за Самсон, разлиствам страниците на книга “Съдии”, но не мога и да забравя за пиесата на Милтън със същото име. Когато препрочитам историята за трагичния край на Саул, разбира се, че чета Стария Завет, но в същото време няма как да избягам и от картината на Питер Брьогел Стария. Когато разлиствам страниците на Откровение, освен наситеният теологичен спор относно природата на хилядагодишното царство, аз неизбежно се сещам и за изданието на Лутеровата Библия с илюстрациите на Кранах от XVI в.
8. Класическа е творбата, предизвикваща непрекъснато рой критични бележки, които тя непрестанно разпръсва.
Писанието е особен текст. Успява да устои на критиките на античната рационалност, да се превърне в основа на схоластиката, да преплува успешно през вековете след Просвещението и болежките на историко-критическия метод, да бъде подложен на филологическо разчопляне, да понесе - и да премине през тях! - критиките на археолозите, да се сблъска с теорията на еволюцията, и все пак да предостави адекватен отговор. Няма друг толкова подложен на критика текст от историята на Запада. И толкова четен, в същото време.
9. Класическа са онези книги, чийто прочит ги прави толкова по-нови, неочаквани и нечувани, та човек вярва, че ги познава просто от мълвата, която се носи за тях.
И това води до едно по-сериозно определение:
10. Класическа творба наричаме онази, която по подобие на древните талисмани ни се представя като еквивалент на света.
А Писанието не само е еквивалент, описание на света, то представя светът такъв-какъвто-е. Всичко нужно за спасението на християнина, целокупността от знание за видимото и невидимото.
11. Наш класик е този, който не може да ни бъде безразличен и който ни служи да определим самите себе си спрямо него или евентуално в опозиция срещу него.
Естествено, че тук Калвино няма предвид религиозна фигура. Но успяхте ли да се сетите веднага за “Начинателя и Завършителя на вярата ни?” (Евреи 12:2). Не може да те остави безразличен никога, нали?
12. Класическа е книгата, която идва преди други класически произведения, но който е започнал с прочитането на другите и прочита след това нея, намира веднага мястото и в литературното родословие.
Това е и една от причините да препоръчвам Писанието на невярващите ми приятели. Няма друга книга, която да се е отразила толкова много на онова, което наричаме “западна култура”.
13. Класическо е онова, което се стреми да сведе актуалното и злободневното до шумов фон, без обаче да претендира да го заглуши напълно.
Да, защото вярващите са призвани да водят живот, незаглушен от житейските грижи (Марк 4:19), скрит с Христа в Господа (Колосяни 3:2), без “заплитане в житейски дела като добри войници” (2 Тимотей 2:4). Или пък свързаното:
14. Класическо е онова, което оцелява като шумов фон даже и там, където злободневното, макар и по-отдалечено, е безспорен господар.
Ето. Мисля, че е ясно - всеки път, когато прелистваме Писанието, държим истинска класика в ръцете си, достойна за постоянно препрочитане.
А накрая, тъй като става въпрос за Словото на Живия Бог, може да добавим от нас и:
15. “Класическо” е онова, което идва от Бог и не подлежи на изменение с времето, докато остава винаги актуално.
Но това знание го няма у всички, за жалост (1 Коринтяни 8:7). Пожелавам го на всички ви, скъпи приятели. Честит празник!
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите