Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Нервни и агресивни - защо?

Main Pic
Публикувана: 04.01.2020
Автор: Ивайло Ябълкаров
Прочетена: 1459
Коментари: 0
Шофирате спокойно и внимателно. Времето е дъждовно. Колите са повече. Хората са изнервени. Свивате по малка уличка и попадате в задръстване. Пред вас има две-три коли, които не искат или не могат да се разминат. Зад вас вече има още  няколко коли, които блокират рисковото ви изтегляне назад към оживеното кръстовище. Свободни места за паркиране липсват. Няма възможност за маневриране. Всички седят в колите си и не могат да се разминат. Спокойно е, докато някой не излезе и не започне да крещи на друг. Наруганият не остава длъжен. Въпреки дъжда в малката гражданска война се включват и други шофьори, и минувачи. Всеки знае какво трябва да се направи и има мнение за останалите участници в ситуацията. Разменените реплики винаги са  нецензурни.
 
Възможно е да сте попадали  в подобна ситуация.
 
Или бързате рано сутринта. Трябва да успеете с няколко задачи. В този момент разбирате, че сте забравили нещо важно в дома си и с нежелание се затичвате обратно. Разминавате се с господин на зряла възраст, с който дори не се докосвате, но за ваша изненада, подминавайки ви, той избълва нещо нецензурно за вас и вашите родители. Мислейки, че не сте чули добре, забавяте своя бяг, обръщате се и забелязвате как човекът продължава да ви обсъжда, вече отдалечавайки се.
 
Сигурен съм, че са ви се случвали подобни ситуации, в които хората избухват бурно, влизат в конфликт, изговарят обидни думи, държат се агресивно и всичко това става изненадващо, бързо и неадекватно.
 
Мислил съм за този феномен, който  се наблюдава при хора на различна възраст, социален статус, произход и житейски опит. Герои в подобни ситуации могат да бъдат невръстни ученици, жени, тикащи бебешки колички, хора, пресичащи улици, подпиращи се на бастун, младежи... Всеки може да бъде въвлечен в подобен конфликт. Всеки може да бъде участник и инициатор. 
 
Не сте съгласни? Не обичате обобщенията и генерализирането? Смятате, че вие не сте като другите? Сигурно е така. И аз мислех същото, докато не се разминах с господина от втората ситуация и вътре в мен нещо изкипя. Обърнах се да го погледна и бях готов да му отвърна. Само защото бързах, а и той се отдалечаваше с гръб към мен, ме възпря да го попитам по-невъздържано „на мен ли говори“. В следващите минути измислих и други по-оригинални и по-емоционални думи. А чувството за накърнена чест дълго време владееше мислите и емоциите  ми.
 
На какво се дължи тази нервност и агресия, която не знаем по какъв начин да освободим от себе си и сме готови да я запратим в нечие лице?
 
Ще споделя мнението си и ще насоча размишленията си към църковните редици. В последно време ми се случва често да чета и говоря по темата „Петте езика на любовта“ от книгата на Гари Чапман. Идеите са много интересни и смислени. Харесват се не само на вярващи, но и на хора, които не се сещат за Бога. Авторът говори за пет универсални езика при всеки човек. Езици, с които изразяваме любовта си и разбираме, че сме обичани. Заедно с Рос Кембъл развиват теорията и спрямо отношенията родител-дете.
 
Петте езика на любовта са: физическо докосване, помагане, утвърждаващи думи, пълноценно време, подаръци. Всеки човек има език, който му е основен, с който показва на другите своето отношение и очаква те да му показват тяхното. Проблемът е, когато съпрузите или родителите и децата „говорят“ различни езици и не се научават да „комуникират“ по разбираем за тях начин. Тогава вместо любов се усеща неудовлетвореност.
 
Основното понятие е „емоционален резервоар“, който всеки от нас има и пълни или изпразва в зависимост от отношенията си с най-важните хора в живота му. Когато „емоционалният резервоар“ не се пълни с ясни знаци на приемане и любов, човек започва да се чувства неприет, неоценен, несигурен и да реагира по-бурно и по-агресивно на дразненията от външната среда.
 
Една от хипотезите е, че тези, които „говорят“ езика на утвърждаващите думи, т.е. имат нужда да бъдат насърчавани, окуражавани, за да се чувстват обичани, и ако са лишени от това още от малки, могат да се превърнат в хора, които реагират бурно на всяко дразнене, още повече, когато идва от авторитет.
 
Освен поизпразнените ни „емоционални резервоари“ причина за нервността и агресията в обществото ни е липсата на доверие между хората. Те живеят с едно постоянно очакване, че ще бъдат излъгани от институциите, от другите. Хората не вярват на политиците. Нямат доверие на полицаи и лекари, на съдии и прокурори, на учители, свещеници и работодатели. Трудно се доверяват дори на близките си. Все по-често се наблюдават семейства, които са затворени в себе си,  не общуващи с други. Ако нямаш доверие в никого,  дори в Бога, не е ли естествено да живееш в постоянно напрежение?
 
Следващата причина е все по-засиленият глад към материалното. Погледнете големите магазини. Те винаги са пълни. Особено по празниците хората пазаруват излишни неща, които смятат, че им трябват и ще са им важни. Днес е много по-вероятно да се зарадваме на нова пералня или телевизор, отколкото на разходка из природата. Трупаме вещи, сякаш участваме в съревнование. Трупаме самочувствие,  снабдявайки се със скъпи телефони, лъскави и мощни коли, огромни телевизори, вярвайки, че това ще ни накара да се чувстваме по-добре и ще потуши поне за малко гнева и напрежението  в нас.
 
Новите технологии са друга причина за нервността и агресията. Бързо променящата се заобикаляща ни среда промени начина, по който общуваме. Днес много често можеш да видиш хора на една маса, които си гледат телефоните, вместо да си говорят. Нашите разговори по-често са във формата на sms-и, телефонни обаждания, „лайкове“, отколкото  лице в лице. Поради това, че сме изместили начина си на общуване, сме загубили умението да чуваме другите, за което е нужно търпение. 
 
Преди няколко десетилетия по време на „режима на тока”, едно от най-приятните преживявания беше липсата на ток. Това ни даваше възможност да се събираме семейно или по съседски, да играем игри, да си говорим, да се забавляваме. Днес дори и да спре токът, телефоните ни нищо не може да ги спре.
 
Като дразнител, допринасящ за повече напрежение в живота ни, трябва да отбележим новините – истински и фалшиви. Имам познати, които си забраняват да гледат телевизия, понеже смятат, че не могат да бъдат различени истинските от фалшивите новини, а и новините са само негативни и песимистични. Това от своя страна ги напряга и изнервя. Дори да спрем телевизорите си, новините си намират път до нас по много други канали. Невъзможно е да им избягаш. Често е трудно да ги различиш, както беше с „новината“, че социалните служби обикалят с бусове училищата, за да събират български деца. Една фалшива новина, която донесе много напрежение и освободи много агресивни импулси.
 
Разбира се първоначалната причина за злините в човечеството е грехът. Той със сигурност трови живота и взаимоотношенията ни. Той може да е подбудител, но и останалите причини имат своето място.
 
Как стоят нещата обаче в църковните общества? Те оазис ли са на любовта, приемането, прошката? Място ли са, където човек може да се довери и да разграничи истинското от фалшивото?
 
Не е ли роенето и раздробяването на църкви също резултат от случващото се в обществото? Чувал съм някои да обясняват разцепването на църкви с това, че Бог им е говорил и ги води. В други хора обаче съм виждал нежелание да бъдат под авторитет и да се покоряват, стремеж за самоизява. Мнозина си мислят, че е лесно да бъдеш водач на църковно общество и обсъждат, одумват, критикуват...
 
Как няма да сме нервни, напрегнати и да сме недоверчиви към водачите си, когато позволяваме егоистичните ни прищевки да изместят Словото?
 
Вместо да се изпреварваме да си отдаваме почит, ние говорим един срещу друг.
 
Вместо да сме готови да простим, ние трупаме огорчение след огорчение.
 
Вместо да търсим онова, което „служи за мир и за взаимно назидание“ (Римляни 14:19), ние се взираме в различията, недоволството и слабостите.
 
Не е случайно, че в страната ни е пълно с религиозни общества, църкви, деноминации, съюзи. Има и много вярващи, които не са част от църква, понеже не желаят да се доверят на водачи. Макар и понякога да обличаме този процес в библейски термини и да говорим за водителство от Бога, си мисля, че Неговата воля е по-различна.
 
Макс Лукадо в книгата си „Нежни гръмотевици“ говори за нея, като я нарича „най-съкровената мечта на Бога – разделение или единство?“.
 
Там той описва срещата между двама вярващи, носещи своите Библии. Разговорът им преминава през различни доктрини, деноминации, детайли и тъкмо когато и двамата са готови да си стиснат ръцете, да се прегърнат и да признаят, че всеки от тях е открил в другия истински християнин, идва последният въпрос, свързан с вида на амвона – дървен или пластмасов. Различието в отговорите ги кара да обърнат гръб един на друг. Пресилено?
 
Бог ни е казал не да създаваме единство, а да го пазим, поддържайки го (Ефесяни 4:3).
 
Егоизмът ни пречи да бъдем единни. Как да се справяме с егоизма? Като „разпъваме“ себе си (Римляни 12:1) и позволяваме Божията любов да го измести.
 
Ако Божията любов живее в нас, мислите ли, че ще живеем в постоянно напрежение и ще сме на крачка от избухването и агресията?
 
Ако Божията любов живее в нас, мислите ли, че ще ни е трудно да се покоряваме на авторитетите?
 
Ако Божията любов живее в нас, мислите ли, че щеше да има по-малко раздели и разцепления?
 
Наясно съм, че не всеки водач е за следване. Понякога човек трябва да се разграничи,  дори да изобличи.
 
Наясно съм, че не всяка църковна сграда е наистина място, където Бог обитава и където се говори неподправено Божие Слово. Понякога човек трябва да напусне подобно място.
 
Не разбирам обаче бързането да заклеймяваме, да обвиняваме и да се гневим. Бог иска от нас да бъдем дълготърпеливи и изпълнени с любов, прошка и грижа един за друг.
 
 
 
 
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg