“И знаем, че във всичко Бог работи за доброто на онези, които го обичат, онези, които призова, защото такъв бе планът му. Още преди сътворението на света той познаваше хората, които предварително отдели да бъдат подобни на неговия Син, за да може Божият Син да бъде първородният сред много братя и сестри.Бог не само ги отдели предварително, но ги и призова; които призова, направи праведни; и които направи праведни, прослави” (Рим 8:28-30).
Случилото се в моя живот ме кара да смятам, че още от раждането ми Бог е знаел, видял е в бъдещето, че един ден ще кажа “да” на Неговия призив. През всичките двадесет и две години на живот далеч от Него Бог не престана да ми се разкрива по различни начини така, че в крайна сметка ме доведе до скъпоценното новорождение.
Сега, години след това, си давам сметка, че в много отношения Бог постъпи с мен така, както някога се разкри на Израел, Неговия избран народ. Първо ми се откри в най-ранна детска възраст, поради което наричам това време “Още от утробата”; после, в младежките ми години дойде “Призивът” да изляза от света, в който живеех; последва “Служението”, в което повече Бог служеше на мен, отколкото аз на Него. Днес мога да кажа , че живея в периода на “Възстановяване” и едно по-силно осъзнаване за неотложност в служението на най-близките за мен хора (роднини, колеги, съседи), което бих нарекла “...като започнете от Ерусалим... Самария и до края на света”.
“Още от утробата”. Живеех на село, където събития като сватби, раждане на дете и разбира се, смърт, се превръщаха в обществена тема. Не помня колко голяма съм била, когато една смърт разбуни духовете на всички. Младо момиче се обеси заради “любовна история”. Оттогава истината за смъртта навлезе в детското ми съзнание. Когато бях на 7-8 години почина моят дядо и тогава са първи път в живота си казах, че Този, който е там горе, няма да позволи да умра и понеже свързвах смъртта със затворените очи, реших, че когато започна да умирам, ще си държа очите широко отворени. Това не е ли усещане за вечността и предвестник на благовестието?!
И друго, вече по-реално и осъзнато усещане преживявах ежедневно - това, че някой горе ме наблюдава. Две случки от детството ми напомнят за това: 1) дори когато бях сама в банята, се срамувах, че съм наблюдавана; 2) имах приятелка, чийто баща пътуваше с кораби и тя притежаваше неща, каквито не бях и сънувала; но най-много от всичко исках да имам като нейното сапунче-пате, а тя имаше две такива. Веднъж си бях наумила да си открадна едното, но когато ми се отдаде тази възможност, се изплаших, че някой ме гледа и не одобрява това, което се канех да направя. Кой беше този, който невидим присъстваше в живота ми и определяше постъпките ми? Защо никой у дома не говори за него?
“Призивът”. Вече ми беше ясно, че съществува друг, невидим свят и започнах да го търся по своя си начин. Посещавах православна църква с цел наистина да се поклоня на Бога, който не познавах, но бях вътрешно убедена, че съществува. Дяволът също не беше безразличен към мен и побърза да отклони търсенето ми в погрешната посока. Съвсем по младежки се завличах в окултни практики като: гледане на кафе, карти, викане на духове и мъртви души. И макар да знам, че това са все неща омразни на Бога, пак заради голямата Си милост Той се погрижи в живота ми да намират място хора, които вече го познаваха като Спасител. От тях разбрах, че Бог съществува, че е оставил послание до мен, че има определени изисквания, както и фактът, че спасението не е универсално за всички, но касае приемането на Христовата жертва.
В резултат на окултните си занимания получих психично разстройство, което стана видно за целия ми дом. В състояние на страх и обърканост относно света, в който живея, Бог се намеси и ме призова да Го последвам. Вече притежавах собствена Библия - четях псалми и притчи и цялото ми естество се съгласяваше с прочетеното, но защо се чувствах странно. Защо моите близки и приятелите ми не разбираха това, което бе толкова ясно и реално за мен? Защо изведнъж старият ми начин на живот се оказа толкова безмислен и празен? И защо, макар да съм живяла сравнително морален живот, усещам, че това не е достатъчно, за да удовлетворя Онзи, който от най-ранно детство “нахлу” в съзнанието ми? Тези и още много въпроси терзаеха ума ми, дори изрекох на глас думите:...по-добре изобщо да не бях разбирала за тебе...
Има една песен в която се пее: “Аз знам има два пътя, широк и тесен; лош и добър...” Така и аз съзнавах, че стоя на кръстопът и трябва да избера между два пътя - единия - нов, другия - стар. От една страна, страхувах се да се доверя на Бога, когото не познавах и моите близки не приемаха, а от друга страна, бях напълно убедена, че не това е истинският живот, който съм живяла досега. Слава на Бога, че ми даде видение, което за мое учудване не отговори конкретно на въпроса, но роди в мен вяра, която до днес не позволява на човешките ми мисли и философии да препятстват доверието ми. Видях как вървя по шосе, което минаваше под мост. Когато наближих моста, от него се спусна свитък с текст, чиито букви бяха като жарава, през която проблясва огън. Започнах да чета и разбирах, че става върос за последните дни, но абсолютно нищо не запомних. Запомних само края на последния ред, отделен с многоточие ”...и не само ще полетите”. Сигурно не е случайно, че мостът беше същият, който отделя Сарафово - родното ми място от аерогара Бургас. Божието откровение не подлежеше на обсъждане и аз никога повече не съм си позволявала да изпитвам Бога с цел да ми доказва каквото и да е. Сега вече спокойно можех да кажа “Да” на Онзи, който копнееше да изкупи душата ми. Чак сега осъзнавам, че в ония дни Бог просто е бил верен на Словото Си, записано в Еремия 33:3: ”Извикай към Мене и ще ти отговоря, И ще ти покажа велики и тайни неща, Които не знаеш.”
“Служението”. Когато започнах да посещавам църква, се случи нещо, което и до днес ме развеселява. В първата си ревност четях усилено Библията и Бог ми даваше да разбирам, какво точно има предвид. Няколко седмици подред Той правеше така, че на неделните служби пастирът проповядваше върху това, което и аз бях чела през седмицата и естествено тълкуването беше идентично с моето. Тогава още не разбирах, че Бог е утвърждавал вярата ми в Него по един естествен начин, но смятах, че съм изключително умна, надарена и най-избрана сред избраните.
Броени месеци след това се включих в детското служение с ясната цел да науча повече за Бога от уроците там. Много бързо егоистичните ми цели бяха трансформирани в съзнателно посвещение, което е в пълна сила и днес. Истина е също, че Бог не ни остава длъжен. Понякога се питам кой на кого служи повече в конкретното служение - аз на Бога или Той на мен? Не знам с какво съм допринесла за Божието царство чрез служението си, но знам със сигурност какво служението ми при децата направи за мен:
-
накара ме да се чувствам специална в собствените си очи;
-
придаде нова стойност на живота ми;
-
научи ме да изразявам любовта си към децата – спомням си колко много исках, а как не се чувствах свободна да прегръщам дори собствените си племеници;
-
подари ми чудесни съработнички, които станаха и са част от процеса на духовния ми растеж, хора на които да се доверявам и разчитам;
-
стана причина да бъда забелязана от мъжа, който стана мой съпруг.
Разбира се, ходенето с Бога не се изчерпва със служението в църква. Осъзнах, че новият живот, който бях избрала, изискваше да служа на Бога 24 часа в денонощието, като живея според правилата, които откривах записани в Библията. С много неща трябваше да се боря, други трябваше да загубя, но това, което Бог започна да прави и не е спирал да прави и до сега, е да възстанови личноста, която е имал предвид да бъда, още от утробата на майка ми.
“Възстановяване”. Благодаря на Бога за моите родители, обичам ги и от цялото си сърце желая да приемат Исус Христос за свой личен Господ и Спасител. За съжаление, те никога не показваха любовта си към мен и моята сестра. За тях беше достатъчно да имаме храна и подслон, със сигурност и те не са получили повече от това в детството си. В края на краищата не можеш да дадеш нещо, което нямаш, нито пък да направиш нещо, което не знаеш как се прави.
Никога не съм споделяла с майка ми каквото и да е, проблемите си решавах сама или с приятелки. Този модел се пренесе и в общуването с родната ми сестра. А що се отнася до баща ми, всичко което чувах от него е, че съм нехайна и че от мен нищо не става, че един ден ще умра от глад, при все, че започнах да работя от 16 - годишна възраст. Когато повярвах, нещата се усложниха и от факта, че станах странна за тях. И така, Бог започна да възстановява не само мен като личност, но цялото ни семейство, както и родът на баща ми.
И днес у мен надделява чувството на незначителност и неспособност да се справя с предизвикателствата на живота. Но и Господ, моят Изкупител не се отказва да ме води на места, където да се боря с “призрака от миналото”. Когато Бог ме призова, бях сервитьорка в един военен дом, работех през лятото, а зимата нямах работа. Всички у дома работеха, Божият човек – не. Тогава нещо в живота ми се раздвижи, буквално Бог ме настаняваше на работа и после ме извеждаше от там, за да вървя напред. Зная, че без Божията помощ и намеса не бих дръзнала да направя каквото и да е. Бог ме настани в дом, където спокойствието и разбирателството се заменят единствено от смях и весело настроение.
Божието провидение в моя живот, а вярвам и в живота на другите, е да ни доведе по-близо до Него. Само тогава ще имаме сила да превъзмогнем последиците от стария си живот, както и умения да ги използваме като свидетелство за онези, които са част от него с една-единствена цел - ДА ВИДЯТ БОЖИЯТА СЛАВА И ДА СЕ СПАСЯТ!
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите