На първо място, отговорността в брака се отнася до заветния аспект на единението "една плът": обетът за вярност и постоянство. Завет означава, че „това, което Бог е съчетал, човек не трябва да разделя.” Точно както Исус ни даде знаци за този завет с кръщението и с Господнята трапеза, сочейки ни нещо, което Той обективно е направил за нас, като ни съединява със Себе Си в Своето изкупително дело. Бракът е едно постоянно посвещение да бъдем една плът, без значение какви сили се опитват да ни разделят. Това не означава просто сексуална вярност (макар че, разбира се означава и това), а една вярност действено да се обичаме един друг, без значение от цената „както Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея” (Еф. 5:25).
Преди няколко години попаднах на телевизионно предаване, в което един евнагелизатор отговаряше на въпроси, задавани писмено му от публиката. Един отчаян човек изложи дилемата си: съпругата му е болна от деменция, прогресирала до точката, в която вече не го разпознава, но мъжът има желание да се среща с друга жена. Отговорът би трябвало да е лесен за един изповядващ евангелски християнин, тъй като в думите „Не прелюбодействай” няма нищо сложно за разбиране. Бях втрещен, когато говорителят каза на човека, че първо трябва да се разведе със съпругата си, преди да може да се среща с други жени. Съпругата, каза проповедникът, вече „не е тук.”
Този завет се обновява чрез напомняне. Забележете колко често в Писанието ни се казва „помнете” какво Бог е направил обективно за нас. Това е казано на децата на Израел, когато изглежда, че Бог ги е изоставил. Те трябва да си спомнят, че Той ги е избавил от Египет. Когато върви през долината на мрачната сянка Давид си спомня тоягата и жезъла на своя добър пастир. Когато са изкушени да се обърнат към идолопоклонство и да пропилеят живота си, на християните е казано да си спомнят, че не са свои си, а са били купени със скъпа цена. Това е вярно за благовестието и за брака. Всеки брак ще се натъкне на кризи – някой ще се разболее, някой ще бъде уволнен, някой ще изневери или ще се случи нещо друго. Споменът за завета, за евангелската тайна на брака, е това, което ще ни накара да се сражаваме, когато светът, плътта и сатана се опитват да ни разделят.
Това беше нещо повече от просто объркване. Повече от жестокост. Това беше отрицание на благовестието на Исус Христос. Разбира се, изглеждаше сякаш това, което човекът казва, е логично. Той беше прав, че болната жена не разбира дали съпругът ѝ вечеря с друга. Тя не би могла да знае, че той се е развел с нея. В този смисъл тя наистина не беше тук. В това има смисъл и точно там е проблемът. Да се отдръпне от жената, на която е обрекъл живота си пред Бога, означава да проектира една различна тайна – че мъжът обича своята плът, но не и съпругата си, на един Христос, Който не би понесъл кръста заради Своя народ. Това не е просто лош брачен съвет, а лошо благовестие. Разбирам защо един мъж би бил изкушен да остави своята поразена от деменция съпруга. Някой с подобно умствено заболяване не може да направи нищо за своя съпруг. Няма романтика, няма секс, няма партньорство, няма дори компания. Ако бракът е просто производно на тези части, защо да не напуснем, когато те са си отишли?
Исус имаше невяста, която вече не Го разпознаваше. Тя беше забравила коя е и се беше отрекла от Него. Христовата невяста беше избягала и се беше върнала към стария си живот. Той не я изостави. Когато Исус дойде при Своята църква след възкресението Си, църквата правеше същото нещо, което нейните членове правеха преди да срещнат Исус: ловяха риба на лодката. Исус не си отиде. Той остана верен на думата Си и верен на невястата Си. Той отиде до хълма на черепа, до долината на Шеол и дори отвъд нея, всичко това заради Своята невяста. Бракът трябва да отразява всичко това и докато го прави да сочи обратно към Христос, Който е в уязвимите, в маргинализираните, в „тия най-малките.”
Понякога обаче християните пристъпват към брака с някакво предполагаемо, предварително споразумение за това какво ще се случи, ако бракът не задоволи нечии нужди и желания. То може никога да не е изказано на глас, но много двойки имат свой скрит ядрен арсенал – възможността за развод – който те се надяват никога да не използват освен по начина, по който повечето страни използват своя ядрен арсенал, като защита да не бъдат наранени от някоя друга страна. С други думи: „Обещавам да не се развеждам, докато мога да живея с теб.” Това договорно виждане за брака обаче не е разбирането на християнското благовестие. То има толкова смисъл, колкото и договорът между устата и стомаха, постановяващ как да действа стомахът, ако устата не му дава достатъчно храна.
Ако една двойка е свързана заедно, като една плът един предварителен план за бягство – дори и неизказан – не е нищо повече от предоговорен развод. Ако разводът е възможност за вас, ще намерите причина да пристъпите към него. Вашият партньор няма да посрещне всичките ви очаквания и вие няма да задоволите всичките му очаквания. Вероятно не сте (надявам се) планирали как да се погрижите за финансовата си сигурност, ако убиете партньора си. Защо не? Все пак понякога в брака може да се стигне до убийство. Не планирате тези обстоятелства, понеже да убиете партньора си би било немислимо. За съжаление, разкъсването на връзката, наречена "една плът" е съвсем мислимо дори за много християни. Това не би било така, ако виждахме себе си като една плът, съединени чрез завет.
Откъс от книгата "Storm-Tossed Family", by Russel Moore
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите