начало > Общество > За свободата и опълченците през очите на поета

За свободата и опълченците през очите на поета

Публикувана: 02.03.2020
Автор: Наталия Станчева
Прочетена: 1571
Коментари: 0

Сподели

Вечер е. Бързам към двора на училището на малката ми дъщеря. Ще имат заря-проверка по случай Трети Март. Отивам без очаквания, даже с леко притеснение, че времето е студено, а децата ще ги държат навън.

Всички са строени в тъмното. Изнасят се знамена, зазвучава химнът на републиката ни, директорката поздравява присъстващите. Застаналите отпред момче и момиче обявяват тържествено имената на българите-герои, и казват няколко думи за приноса им днес да имаме Ден на Освобождението на България. Интересно, мисля си – не долавям шушукания или въздишки на досада и отегчение, както обикновено става на масови прояви. И ученици, и родители са притихнали. Всички слушат и с уважение са отправили поглед към стената на училището, където един след друг се прожектират образите на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Възрожденците-будители, Райна Княгиня, Георги Сава Раковски, Васил Левски, Христо Ботев... Всяко име тежи, всеки образ е скъп. При споменаването на патрона на училището избухват ръкопляскания, при това на Левски – нови аплодисменти, Ботев – още радостни възгласи. Духът ми се развълнува. Това не е по план, разсъждавам аз относно тази неочаквана и спонтанна проява на горд патриотизъм.

После еква тънък детски глас: „О, Шипка! Три деня как младите дружини прохода бранят…“ Едно след друго малки българчета рецитират куплет след куплет Вазовата ода с плам, със сила, с неподозиран ентусиазъм. И хем така добре зная знаменитото произведение от „Епопея на забравените“, и пак сълзите ми потичат по замръзналото лице. Добре, че е тъмно и не ме виждат. Оставям се думите и патоса на битката да потънат в сърцето ми. Мислено се пренасям там. Какво ли е да знаеш, че жив от този хълм няма да излезеш, обаче връщане назад няма? Какво ли е да усещаш зловещия дъх на смъртта и при ужаса на случващото се да ти е останало само едно сърце, тръпнещо от оказаната чест цяла България сега тебе да гледа и на тебе царят да е поверил „прохода, войната, и себе дори“. Какво ли е да се жертваш без каквато и да е жажда за почетна титла или някакво признание? Да мислиш не за себе си, а за това как българското знаме да не бъде пленено?

Опълченците умират, без да знаят, че някъде, в някой училищен двор, на смрачаване, 143 години по-късно, детски гласове ще мълвят звънко на български език рапорта: „Вечерната проверка е проведена. Личният състав е налице с изключение на геройски загиналите опълченци“. Не омаловажавам усилията на дипломатите, нито помощта от Русия, нито някой или нещо, повлияло на подписването на съдбовните за страната ни документи на 3 март 1878 г. в Сан Стефано, ала се чудя дали без тези незнайни опълченци, България щеше да я има на картата на света днес?

Трудно се превежда на чужд език думата „опълченци“. Нужно е да се обясни, че това са доброволци, обикновени хора, повярвали, че могат да помогнат сънародниците им да бъдат свободни. Точно те, с всичко, което имат. А това „всичко“ в повечето случаи е било просто едно голямо безстрашно сърце. Според историците за свободата на България кръвта си проливат също руски, украински, белоруски, румънски и фински войни. Тогава мислите ми побягват в посока осмисляне на немислимото на пръв поглед – това чужди хора да се жертват за освобождението на чужд народ. Трибагреникът се рее от вятъра и горят окръжаващите запалени факли. С пълна сериозност и честност свидетелствам, че в тази една минута там се спусна някаква тайнствена святост. Беше толкова истински момент в иначе пълната с неистини съвременна реалност.

Последвалата експлозия на красивата заря увенча това прекрасно за мен преживяване – неочаквано затрогващо, мило и родно, толкова българско. Учители с благи усмивки, доволни родители, ученици, които посрещат с възторжени възклицания всяко сияйно изригване - всички стояхме под този бликнал в мрака дъжд от цветове, звезди, светлина… и отново намерен смисъл да си тук и надежда да останеш. Надежда, че има бъдеще и има Кой да се погрижи за него, и за нас - българите.

Сподели: