начало > Църква > Поглед към Страстната седмица

Поглед към Страстната седмица

Публикувана: 15.04.2020
Автор: Петя Зарева
Прочетена: 2209
Коментари: 0

Сподели

Великите празници са популярни и тъжни едновременно. Страстната (страдалната) седмица е наситена с драматизъм, величие и уникалност. Кой рационален ум би могъл да примири възкресението и кръста? Кой съвременен философ, подчинен на дългата и неизменна традиция от редуващи се, понякога конкурентни школи, би се наел да обяснява парадокса на Божията жертвена любов, проявена към венеца на творението? Правели са го и никога не е било достатъчно убедително.

Страдалната седмица е уникална и с това, че в нея се вплитат заедно всички възможни чувства, познати на човечеството. Възторгът и опиянението от евентуалната победа, съпровождащи триумфалното влизане на Господ Исус в Ерусалим, бързо са заменени от изумление и зле прикрита тревога, породени от „агресивното” поведение на Назарянина в светия храм. С настъпването на дългоочаквания празник Пасха тревогата постепенно преминава в неосъзнат страх. Напрежението нараства, а удивлението е на път да се превърне в необяснима загадка, докато Спасителят мие прашните нозе на учениците Си. Следват най-красивите, нежни и вдъхващи утеха думи, изричани някога, когато Учителят се прощава, но и едновременно с това обещава място в дома на Отца, Утешител и съвършен мир.

И може би не предстоящият кръст е най-страшен, а самотата. Тя е болезнено очевидна в градината, в Гетсимания, където Този, който изцелява, храни хиляди, възкресява и увлича със Словото Си, е невероятно сам, дотолкова, че тъмнината, тишината и предателството се сливат в едно, за да формират една незабравима картина, която съкрушава и превръща сълзите в кръв.

Кръстът следва неизменно, но зад него се крие такава любов, която е невъобразима за ограничения човешки разум. За Човешкия Син това означава физическа болка, срам, унижение, но преди всичко – отделяне от Отца. Той може да слезе от кръста или въобще да не отива там, но не прави нищо, за да го избегне или подмени с по-лека присъда. Дошъл е, за да отиде и да остане на кръста, докато Духът Му не бъде предаден в ръцете на Всемогъщия. Останалото сякаш звучи прозаично. Гробница, камък, стражи, плачещи жени, но не само това – ангели, светлина и победа над смъртта, сатана и ада.

Преживяваме поредната Страдална седмица – ще бъдем докоснати от неизказаната любов на Спасителя и ще пеем химни с благодарни сърца. Ще се замислим ли обаче дали сме вдигнали своя кръст и какво означава той за нас. За Господ Исус Христос той беше страдание, прието доброволно, и нито хулите, нито подигравките или болката можаха да го накарат да се откаже от него, да го захвърли и да сложи край на спасителния план. Ако сме Негови последователи и ходим в стъпките Му, кръстът ще бъде неизменна част от живота ни, независимо дали го искаме. Е, можем да решим да го отхвърлим, но тогава няма да имаме нито право, нито основание да се наричаме ученици на Христос.

И още нещо: докато на кръста Христос беше оставен от Отца, защото понесе нашите грехове, то ние сме в много по-благоприятна позиция – присъствието на Бога в личността на Светия Дух ни е обещано завинаги, независимо от обстоятелствата, така че трябва ли да се оплакваме?

Човешкото сърце е страшно болно и лесно забравя. То е склонно да помни трудностите и мъчнотиите, вместо да се концентрира върху благословенията и обещанията. Обещано ни е възкресение. То е в основата на надеждата и християнската вяра като цяло. Без него вярата е празна и безсмислена. Преди обаче да се увенчаем с тази награда и да станем съучастници на това чудо, ще трябва да минем през кръста. Докато мечтаното възкресение настъпи, кръстът никога не ще престане да бъде актуален. А дали се изразява в гонене и преследване заради Христос под формата на измъчване, затвор или смърт, или пък е равнозначно на унижения, присмехи и липса на популярност в относително свободна страна, това няма значение.

В очите на Христос Неговите деца се наричат и ученици само ако са понесли кръста и не гледат назад. Има защо да го правят – напред е възкресението, което е реално и възможно, защото гробницата е празна, а кръстът на Назарянина и днес се носи от милиарди Негови ученици, които са счели всичко за измет, за да придобият единствено Него, надеждата на славата.

Без кръст няма възкресение, но след кръста победата е сигурна, защото вече е извоювана веднъж завинаги. И портите на ада няма да надделеят над Неговите, които са се врекли да Му служат и да Го следват, защото Пътят Му е тесен, но славен! Не го проправяме ние, просто ходим в стъпките Му, а кръстът е лек, защото Този, който е в нас, е по-голям от всичко и всички.

Сподели: