Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Разпети петък е

Main Pic
Публикувана: 16.04.2020
Автор: Краси Владимиров
Прочетена: 1422
Коментари: 0
Споменът за този ден е особен, едновременно ужасяващ в своите детайли, но и триумфиращ в своята категоричност, изявената любов и отдаденост. Ползва ли ни обаче това отколешно събитие? Какво се случи там и какво да правим ние днес с този факт? Разпети петък  дойде отново.
 
Какво знаем за този ден? В този ден има забрана за боядисване на яйца. Само спомен за болка, смърт, предателство, забрава - това ли е? Далечно и чуждо, неразбираемо си остава за нас това странно събитие. А ние продължаваме да се питаме: Защо, Господи, защо  има толкова мъка и болка по земята? 
 
Тази сутрин реших отново да потърся Онзи,  Kойто понесе проклятието заради мен и теб, и увисна на дървото. Едно дърво, събрало в себе си цялата грубост, жестокост и бруталност на света тогава. Но какво толкова се е променило днес? Само външната ни опаковка – с нейните дрехи, посуда, джунджории, аксесоари. Превозните ни средства са други, но и те също сеят смърт, завист и раздяла. Сега говорим един с друг от далечни разстояния и още много други куп външни подробности, но вътре…, вътре  сме си все същите. Готови сме да предаваме и за по-малко от 30 сребърника, да покажем сила, власт, страст, зъби и юмруци за какви ли не дребни и „високи“ идеали. Винаги готови, за благото на човечеството, за нацията, за партията, за народа, за отбора, за родата от махалата, за браточката с цигарата и накривената бейзболна шапка. „Как бе, брат, за тебе умирам и в затвора влизам“!
 
Колко от нас обаче са готови да живеят така, както Той – Господ Исус Христос живя? Бързам да ви успокоя, че Той умря на кръста, за да не бъдем ние на него. Спокойно, не ви тласкам съзнателно или подсъзнателно към това, да страдате и умрете по този ужасен начин. Не, това вече е свършено от Него заради нас. Той понесе проклятието на греха, което докарваше  духовна смърт и раздяла. Онази отделеност и преграда за общуване с Бога там бе разрушена. 
 
Сега тези, които идват с вяра и чисти сърца, имат достъп до Него. Нещо повече, Той желае да идваме при Него, да Го търсим, да споделяме, да Му пеем, тъй както умеем. Да стоим седнали в нозете Му и да разказваме за деня, който е минал. Да плануваме и мечтаем заедно за новия ден. Да четем от Словото Му, което „Дух е и живот“, да кажем на себе си и на Него – Господи, благодаря Ти, че и днес показа милост към мен. Кога, Боже, съм заслужавал каквото и да е, та аз толкова често се провалям, не се намирам достатъчен, завършен и зрял, за това което очакваш да направя, да кажа и изпълня. Толкова често обърквам и усложнявам нещата заради своята самоувереност, самонадеяност. Заради онова скрито дълбоко в мен себе…изтъкване и тщеславие. Господи, какво свое имаме, което да не е от Теб, но то само за нас ли е? Господи Исусе, с всяка своя дума, мисъл и дело Ти желаеше да прославяш Своя Отец.
 
Преди да възкреси Своя приятел Лазар, Исус като че ли умишлено се забави. Мария, сестрата на Лазар не обвини Христов, но все пак изрази мнение: „Господи, да беше ти тука, нямаше да умре брат ми.“ Вярваше, че Той би го изцелил, стига да бе там, защото на колко други бе помогнал.
 
А „Исус като я видя, че плаче и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в Духа си и се смути“. После попита къде са го положили, а те Му казаха „ела и виж“. Йоан отново потвърждава в своето Евангелие – „Исус се просълзи“. Тогава юдеите казваха: Виж колко го е обичал!“ (Йоан 11:32-36).
 
Това го разбираме и оценяваме. Щом има сълзи, значи е любов. Христос страдаше заедно с тях. Тяхната болка бе и Негова. Хората наблюдаваха всяка Негова стъпка, реакция, дума и действие. В нищо не можаха да Го изобличат и обвинят. Но си мисля не казва ли от кръста Бог Отец на мен и теб:  „Вижте колко  ви  обича“. Той пролива кръвта си за вас. 
 
Исусе, Сине Божий, колко много прослави Своя Отец. Като отиде доброволно на кръста, Ти изпълни нещо нечувано. От любов към нас Ти се смири, покори се на волята на Отца Си. Изпи чашата, предназначена за нас. Колко много е това, не разбираме и не можем схвана напълно. Каква любов, чудна велика, канеща към промяна, предизвикваща възхищение, трепет и вълнение. 
 
Със всичко това съм бил надарен аз? Трудно е, разбирам, не е лесно за проумяване, за вникване в цялата същност на това Велико дело. Онова, което остана за нас не е много – просто и обикновено доверие (вяра и упование), че това разпятие ти дава нов достъп, ново вътрешно естество, възкресява духа в теб. Да осъзнаем, да разберем, че вече не сме Адамови, а Христови, по духа, даден в нас. Всичко това е факт, ако си изповядал греха си (с всичките си глупости и престъпления, малки и големи, тайни и очевидни) пред Него и си Го помолил (поканил) да влезе в сърцето ти и да царува там.
 
Да, не е трудно. Това са само няколко думи в рамките на няколко минути (20, 40 мин зависи от човека и неговия случай). Разбирам, че понякога иска повече време това решение. Колко, не знам? Господ е многотърпелив и многомилостив, чака ни с години, дори с много години. Но за всяко нещо (и решение) има срок. Дано никой от четещите да не пропусне своето време, да не счете за празна работа страданието, болката, гаврата и срама на кръста. И всичко това, заради мен. 
 
Да много хора са умирали за едно или друго „свято дело“, от любов и желание да измъкнат и спасят свой близък. Да освободят народа си от едно или друго робство. Всичките тези спасения и освобождения са важни за човешката история, дори Господ сигурно се е намесвал понякога в тях. Но моля ви, нека да не смесваме (объркваме) нещата. Всичките тези дела са били и си остават само за временно ползване. Те са били непълни освобождения и спасения, само за пределите на земята. Няма да спорим кой и колко се освобождава и спасява. Тук става въпрос за съвършената жертва, за Човека без грях в Себе Си. Само Той Богочовекът Исус Христос, Божият и Човешкият Син едновременно можеше да отиде на кръста вместо нас. Само Той можеше да удовлетвори и прослави Своя Отец и да свърже в едно  общение (макар и по благодат) двете природи (естества) – тази на Бога с човешката.  
 
Да, чудно е. Красиво е, благодатно е за тези, които вярват. „А на онези, които Го приеха даде право да станат Божии чада, тоест на тези, които вярват в Неговото име, които се родиха не от кръв, нито от плътска похот (желание), нито от мъжка похот, но от Бога“ (Йоан 1:12,13). Тази връзка на любов и признателност не само ни радва, тя ни променя и вдъхновява. На нея дължим много и в миналото и в настоящето на Европа и в света.
 
Но, нека да не се лъжем, тя ни  и задължава. В какво се състои този дълг? Кому съм длъжен и в какво?  Усещате ли наченките на арогантния тон?! Хората искаме да не плащаме нито лихва, нито главница, нито такси, нито дълг. Така искаме, нека да си признаем. Все се стараем да избегнем и да заобиколим плащанията. Какво остава, ако това е дълг в духовната, невидима област. Ако Ищецът, този, който е дал назаем  не друго, а живота ни (въздуха и способността да дишаме), е дълготърпелив и многомилостив? Тогава какво става? Проявяваме отново непослушание, изразено в неблагодарност, отлагане и забравяне, накрая дори отричаме, че изобщо някой нещо ни е дал.
 
Все пак ще каже някой, в какво се изразява този наш дълг, невидим, духовен дълг? Там е работата, че Този, на когото дължим ( и твърдим, че обичаме, тези от нас, които уж вярваме) е невидим, но ние с нашата любов в света изявяваме Него.  Само така, ние осиновените (храненици) деца можем да покажем своята почит, благодарност към Него. Това е дългът – нашата любов, изразена в почит, смирение, послушание, отдаденост на братя и сестри, на близки и далечни. За всички онези, за които Христос умря.
Този дълг включва умиране за себе си, за егото, за самодоволството, за себеправдата, за онази самонадеяност, която пречи и руши връзката ми с Бога. Такова поведение отрича напълно онова, което Той направи за мен на същия онзи стар и груб кръст. Веднъж завинаги Той умря за нас и не желае други плътски жертви, а само милост и любов, сърце съкрушено и дух съкрушен, няма да презре.
 
Разпети петък е. Нека си спомним какво извърши Той за нас, за теб и мен.
„И сплетоха венец от тръни и Го наложиха на главата Му и сложиха тръстика в десницата Му; и като коленичеха пред Него, присмиваха Му се, казвайки: Здравей, Царю Юдейски! И заплюваха Го и взеха тръстиката и Го Удряха по главата. И след като се поругаха с Него, съблякоха Му мантията, та Го облякоха в Неговите дрехи и Го заведоха да Го разпнат“ (Мат.27:29, 30).
 
Колко много местоимения и всичките с главни букви. Внимавам да не пропусна някое. Това е също почит и признателност, но достатъчно ли е само да пишем и говорим правилно (уважително)? Нашата любов, ако не надмине фарисейската показност и ученост, нищо не ползва? Кому е нужна една такава красива и представителна любов? Там на Голгота нямаше нищо такова. Всичко бе грубо, неудобно, открито и ясно. Земно, жестоко и реално, но въпреки това пълно с (произтичащо от) любов.
 
Преди време един виртуозен, испански китарист – Андрес Сеговия ( 1893 – 1987г.), считан за една от най-влиятелните личности в областта на класическата китара  през 20 век (с огромно влияние върху развитието ѝ като концертен инструмент), казва в  свое интервю: „Освен всичко останало, китарата ми помага в това да се моля по-добре на Бога, да изразявам всичко дълбоко и прекрасно в мен към Него.“ 
 
Не можех да не забележа и да не се възхитя от това изказване на маестрото. Той много добре е съзнавал, че освен тежък труд, безкрайни повторения и репетиции се иска и дарба, вдъхновение и полет на духа, за да можеш да радваш хората, когато свириш.
 
Мисля си, помага ли ни нашето ежедневие да се молим по-добре? Дали само хората на изкуството имат тази привилегия да се молят, да благодарят красиво или и ние по-обикновените Негови деца? От какво и от кого зависи това?  Не ни ли обича Бог еднакво? Жертвата Му не е ли за всички? Има ли нужда моята душа от китара, за да благодари на своя Спасител?
 
Господи, помогни да открием (всеки от нас) дарбите, заложбите, ценните неща в нас, за да можем да ги споделим, да зарадваме някого и да Те прославим. В тези времена на страх, маски и безнадеждност, дай ни от доброто Твое съкровище, Отче на светлините, повече сол и светлина, думи на утеха и надежда.
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg