Той възкръсна!

Публикувана: 18.04.2020
Автор: Люба Канелова
Прочетена: 1360
Коментари: 0

Сподели

Въздухът трептеше от напрежение. Не можеше да обясни какво напрежение. Сякаш светът ще се срути всеки момент или пък точно обратното – всичко старо ще стане ново. Едно беше ясно – предстои нещо, което ще разтърси всичко и всички.

Напоследък умората си казваше думата и се случваше да задрямва на всевъзможни места. Полюшването на влака и смяната на картините измориха и без това изморените ѝ очи и тя ги притвори за мъничко. В следващия миг се стресна – сурови, добре сложени и здрави римляни биеха мъж, който беше паднал на колене. Гърбът му беше раздран от шиповете на края на ресните на камшиците им. Кръвта капеше по каменния под.

Тълпата се беше смълчала. Какво ли престъпление трябва да е извършил този човек, за да го бият така ожесточено и свирепо? В този момент погледът ѝ срещна неговия. Бързо извърна поглед от неудобство и страх, но нещо в него я накара да го погледне отново. Очакваше да види омраза, съжаление, болка, гняв или поне желание за мъст, но вместо това видя толкова любов и топлота, каквато не беше усещала никога до сега. Това я разчувства: “Спрете! Спрете да го биете! Не виждате ли, че го убивате! Спрете ви казвам!” – крещеше с всички сили и се опитваше да пробие охраната. Избутаха я грубо и я хвърлиха я прахта… Спряха да го бият.

След това повдигнаха помляното му тяло и го завлякоха навътре. С много усилия и пъшкане стана и ги последва. Видя, че вместо да се погрижат за раните му, му навлякоха една дреха, като през цялото време му се подиграваха. Докато стигне до него, вече му налагаха венец от тръни на главата и натискаха, докато отново не потече кръв и се хилеха: “Нали си цар!” Изглеждаше нечовешки болезнено. Сякаш подивели лешояди пируваха около умиращото тяло и дори не чакаха да умре, за да го изядат. Хапеха и чоплеха с клюновете си…

В следващия момент го вдигнаха на крака. Дадоха му да носи груб дървен кръст. Сложиха го върху разраненото му тяло и го подтикваха да върви. Със сетни сили се изправи и тръгна, но от тежестта, умората и болката падна и не можа да се изправи. “Ти!” – един от римляните я посочи с камшик – “Ела тук да носиш кръста с него!” “Как така аз? Коя съм аз?” – уплаши се тя. В този момент капка от неговата кръв падна върху обувката ѝ и когато се опита в ужас да я избърше, отново срещна погледа му и чу тихия му нежен глас: “Тази кръв е за теб!”

Тези думи ѝ дадоха силата да извърви с него пътя до хълма. Не понесе да гледа как забиваха пироните в ръцете и краката му, но ясно чуваше ударите и виковете. Всичко това раздираше сърцето ѝ и я разтрисаше до полуда. Едва си наложи да отвори очи, когато го издигнаха. И тогава разбра, че е намерена още преди да бъде изгубена. Че е негова преди да бъде ничия. Че ѝ се подарява живот, който не заслужава. Че е обикната такава, каквато е. Че неговите белези и удари, които той понесе, бяха за нея. И това я съкруши…

Умря. Като истински цар. С достойнство. Земята се разтресе. Небето изригна. Всички побързаха да се скрият от приближаващия гняв. Един богаташ помоли да му дадат тялото му. Тя го последва и най-накрая видя някой да се погрижи за него, макар и късно. Усети вниманието и уважението в приготовлението на тялото му за погребение.

Камъкът затвори гроба. Край. Това беше. Целия град беше смълчан. Приятелите му се бяха скрили от страх и не смееха да се покажат.

На третия ден видя една от жените, които беше видяла да го следва през целия път, да върви бързо, без да се оглежда. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Последва я. Заведе я до гроба. Но каква беше изненадата им. Гробът беше отворен. Тежкият камък беше отвален. Спуснаха се бързо вътре. Нямаше го. Тялото му го нямаше, а дрехите бяха сгънати внимателно.

Излезе навън, за да помисли какво се беше случило. Отново я обзе отново необяснимо вълнение и в този момент се събуди. Усмивка украси лицето ѝ.

Той беше възкръснал. Той е жив.

Сподели: