Вторник, 02.06.2020

Вестник Евангелски

Стих на деня"Колко обичам аз Твоя закон! Цял ден се поучавам в него." Псалм 119:97

OnLine
RSS Facebook Twitter

Майска приказка

Main Pic
Публикувана: 06.05.2020
Автор: Краси Владимиров
Прочетена: 485
Коментари: 0
В навечерието на Гергьовден сме. Тревата е заплашително висока, а ние с дядо отиваме да почистим пещта. Тя се намира през две къщи от другата страна на улицата. В детството обаче разстоянието и височината на тревите и растенията е друго. Всичко ми се струваше нереално голямо и тайнствено красиво. В България ли съм се намирал, в далечно Перу ли или в поречието на Амазонка? Откъде идваше тази приказна феерия от цветове и звуци? И до днес се питам, а отговорите са може би отчасти намерени. Другата неразкрита част оставям на вас. Сигурен съм, че ако се върнете за малко във вашето майско детско минало, ще откриете нови, позабравени съкровища.
 
Пещта беше стара, в едно с къщата,  дуварите, и дворът с неговите хамбари и самалъци (сайванти), строени да подслоняват храна, добичета и каруци. Е, не чак от времето на Възраждането, но поне 20 години след Освобождението са строени. Всичко миришеше на древност и на отминали времена. Дядо стъпваше тежко и уверено, изпитвайки уважение и може би носталгия по празния и запустял двор, в който се намирахме за малко и по работа. Аз го следвах с респект и любознателност, подрипващ като яре, търсещо да откъсне някое стръкче зелена трева. Младото същество искаше да пипне и провери, да се покатери навсякъде, защото всичко наоколо бе непознато. Къщата бе на два етажа, със средно голям двор, тухлени дувари до средата, нагоре циментови отливки с процепи, с малка стряха върху тях.  Вратникът дървен, с метална дръжка и ключалка от онези, който вече не се продават. 
 
И така, влизаме ние с дядо, в двора на старата къща. Той знае, разбира се, къде е пещта, не са пекли агнета там за първи път. По много поводи и случаи тази пещ се е използвала – изхранвала е цели фамилии в ден на радост или скръб. Ползвали са я хора от цялата махала. Тя помни много старци с шаячни дрехи и калпаци, босоноги дечурлига с техните стройни майки, носещи кобилици с менци, пълни със студена вода. Сутрин най-напред тя ще чуе рецитала на петела, после кучета и котки ще напомнят за себе си, ще се изкашлят стопаните преди да впрегнат воловете, ще изблеят агнетата и затропат звънците на козите. Ще минат козите по улицата, а след тях ще се провикне и козарят, наметнал своята торба на гръб. Ще изсвири нещо и ще замахне с тоягата да разпъди козите от огради и дръвчета.
 
Най-накрая ще се появят и децата с техните буквари и тежки чанти. В ръцете на някои се виждат кифли и вафли. Сигурно си дояждат десерта по пътя, там е най-сладка закуската. Срещу старата къща бе моето първо училище, наречено „Инж. Г. Ив. Вълков“. То бе начално училище до трети клас. Там започна и моят самостоятелен, житейски път  в областта на знанието. Преди това там са учили дядо с неговите сестри, майка и леля, а после аз и моето братче. Дядо не помни много от същинския образователен процес, така да се каже. Помни, че са хвърляли някакви развалени яйца по дувара на училището, за което били наказани. Помни и друго. Времената били тежки, селските момчета от рано ги хващали на работа да помагат за едно или друго. Затова те изкарвали първо отделение, където има сили второ, и хайде на полето с овцете и говедата. 
 
Имало и по-любознателни деца, които даскалите умеели да разпознават. За такива, те настоявали (пред родителите им) да продължат да учат. Другите отивали в училището на живота, отдавайки се на труд, занаят, слугуване и уроци по търпение. Не можело и без игри, разбира се, но това били други игри, не като сегашните. В тях винаги имало и някакъв възпитателен елемент, изграждащ духа и тялото. Почти винаги и с малки изключения животът  вървял така.
 
Баба ми Цвета била от любознателните и умни деца. Всичко учела лесно и бързо като песен, но и при нея процесът спрял до четвърто отделение. Тогава на село жена да продължи образованието си било странна и чужда идея. Жената е най-добре да стои вкъщи при мъжа и децата. Там  ще се чувства в свои води. Неусетно това ме подсеща за друга една жена, спомената  в последната глава на Притчи. „Сърцето на мъжа ѝ уповава на нея; И не ще му липсва печалба. Тя ще му донася добро, а не зло, през всичките дни на живота си. Търси вълна и лен и работи с ръцете си това що и е угодно. Тя е като търговските кораби, - донася храната си от далеч. …Разглежда нива и я купува; От плода на ръцете си сади лозе. ...Светилникът ѝ не угасва през нощта. Туря ръцете си на вретеното и държи в ръката си хурката. Отваря ръката си на сиромасите“ и т.н. Кой може да намери добродетелна жена? Защото тая е много по-ценна от скъпоценните  камъни“ (Притчи 31:10-29). 
 
Баба ме научи на много. Първите песни и стихотворения наизуст научих по нейния метод. Вечер преди лягане се повтаряше няколко пъти, така преспиваш и на сутринта го знаеш. Тя заедно с дядо ми, а не някой логопед, научиха брат ми да казва буквите Ж, Ч, Ш, само за броени дни. Когато майка се върна от нейната специализация (понеже бе учителка) те „простите“ и неуки, селски хора се бяха справили със задачата. Мили, скъпи хора и спомени. Поклон и благодарност.
 
Къде отидоха всичките тези качества и добродетели? Къде се скъса нишката в предаването на цялата тази житейска и духовна мъдрост? Оставям на вас да решите. С дядо бяхме почти готови с пещта. Нали за нея ни бе думата. Поизмете я, понамести тук-там тухлите, огледа двора, остави дървата, погали ме по непослушната главица. На това място сигурно се е усмихнал, радвайки се на младостта ми, така както сега аз се радвам на децата. После ми е рекъл тихо и благо, така само както той можеше: „Хайде сине, да вървим, че стана пладне, а колко работа ме чака.“
 
В нашето землище са живели трима братя – един шивач, един ятак и един пройдоха пияница.  За последния дядо ми казваше: „Не знам, къде ходи тоя Мишо, какво прави, но някакъв Дух влезе в него. И като рече, че няма да пие, да се бие и да плаши хората по пътища и кръстопътища, стана нов човек.“ По-късно станал и „пайстор“, демек, пастор. Така твърдеше дядо. Променил се Мишо напълно, отишъл в Плевен и там хората го уважавали. А Духът не е нечий неясен дух, а Христовият Дух. За Него Христос преди да се раздели с учениците, каза: „Няма да ви оставя сираци, ще ви изпратя Утешител, Светия Дух, Той ще ви води и учи, на всичко, което Аз съм ви говорил“. Цитирам по памет, но просто исках да уточним, за кой Дух иде реч.
 
А ние с дядо заключихме вратника, оскубахме малко трева за прасето и кокошките, и се прибрахме в къщи. Наближаваше Гергьовден, а после и 24 май, Денят на българската писменост и духовност, познат като ден на Светите братя Кирил и Методий. 
 
Всички ние се нуждаем да открием своята мечтана Земя. По-точно нуждаем се  да познаем Една Личност, около Която всичко се случва под слънцето. Това е нашият Спасител и Господ Исус Христос. Без Него нито един празник и делник нямат смисъл. Животът ни ще премине, ще се стопи като ланския сняг, ще отлети като ято щъркели, тръгнали на юг. А не бива да си отиваме така, без да научим за любовта Му, без да сме опитали от нея. За да можем и ние да я предадем на децата си, за да остане здрава нишката на живота. Пещта има смисъл само ако се използва по предназначение.
 
Денят продължи за дядо в работа, а за нас в игри по дворове и поляни, пълни с цветя, животни и… мечти.
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg