Душа на дете, две хубави очи …
Застанал съм срещу едно момиче. Гледам го в очите. Слушам внимателно разказа му. Думите излизат без запъване, без да се замисли. Говори спокойно, все едно разказва невинна история за детска игра. Годините му не са много, почти в тийнейджърска възраст. Стоя в т.н. „Синя стая“ или „стая за щадящо изслушване на деца, жертви или свидетели на насилие“ и слушам момичето да разказва за сексуалните си опити с по-голямо момче.
Това не е първият „разпит“, на който присъствам. Водил съм вече десетки. Слушал съм истории за ужасни неща, които хора правят на деца или деца правят на други деца. Всеки един такъв случай преминава през мен като леден душ в студена сутрин. Историите ме карат да изтръпвам и нараняват дълбоко душата ми, като ме изпълват със скръб и тъга към пострадалите, и с гняв и съжаление към извършителите. Стоял съм в една стая с авторите на ужасни деяния и съм се чудил как е възможно човек да извърши подобни злини и какви са причините за това.
Изпитвал съм болката заедно с родителите, когато слушат децата си да разказват с треперещ глас за случилото им се. Някои от тези деца блокират или треперят, понеже въпросите на следствените органи ги връщат към болезнени спомени.
Поглеждал съм в очите на децата и съм откривал в тях ужаса от извършеното, неразбирането, недоверието към възрастните и към света.
Знаете ли от какво се нуждая след подобен ден в „синя стая“? Знаете ли как лекувам душата си след такива разкази?
Когато се прибера вкъщи, отивам при моите деца и дълго време ги прегръщам. Имам нужда да прекарам време с тях, играейки някаква игра, слушайки техния смях и истории. Така като че ли се опитвам да ги уверя, че в ужасния свят има едно мъничко сигурно кътче, в което те могат да растат безгрижно. Опитвам се да им кажа, че аз съм с тях и заедно с Бог ще ги пазим. Опитвам се да излекувам наранената си душа.
Достоевски е казал, че „душата се лекува, когато сте с деца“. Бил е прав. Разбирам го не само след подобен ден, изпълнен със зловещи истории. Осъзнавах го още преди години, когато треперехме, плачехме, чакахме и се молехме за първото ни дете. В мига, когато го видях, изръкоплясках спонтанно, стряскайки медицинския персонал. Тези хора, свикнали на какво ли не, останаха изненадани от реакцията ми, но в онзи момент Бог започна да лекува душата ми.
И преди да се роди синът ни съм изпитвал подобни моменти – при досега с децата на мои близки и приятели, при работата ми с деца в приемни семейства. Разбира се, усещал съм го и по други начини, но като че ли най-силно мога да усетя Божието докосване във времето, прекарано с децата ми. Седем години чакахме първото, а след това още няколко години второто. Днес на моменти се чувствам уморен да се грижа за тях. Понякога съм объркан и се самообвинявам дали се справям добре като родител.
Неведнъж сме спорили със съпругата ми за възпитанието и грижата за децата ни. Понякога се връщам към времето на свобода и безгрижие, преди да се появят в живота ни, но винаги след тежки дни на работа най-много се нуждая да видя очите на моите деца. Да чуя пискливите им гласчета, да тичам и да се боря с тях, или просто да ги гледам.
Така се връщам и към моето детство. То беше много хубаво. Липсват ми безкрайните детски игри в двора на блока. Футболът и народната топка. Липсват ми събиранията с приятелите и усещането за безгрижие. Дори режимът на тока, когато със съседските семейства се събирахме и играехме на „думи”.
Не съм питал родителите си как са се чувствали в онези години, дали и те като мен са имали своите притеснения, страхове, съмнения, дали и те са лекували душите си, наблюдавайки ни от терасата или от съседната стая.
За мен бащинството е най-важната роля в живота ми. След Бога поставям съпругата си, понеже съм наясно, че добрите ни взаимоотношения рефлектират благотворно и върху децата ни. Да бъдеш баща е толкова отговорно, предизвикателно и ценно! Бащинството е и трудно, въпреки изчетените книги, професионалния опит, библейските познания и добрия пример на моите родители.
Човек може да бъде много успешен в различни области от живота си, да се справя добре в ролите, които изпълнява, но да е немарлив в родителството. Пример за това е цар Давид - велик пълководец, за когото се пееха песни. И той изпя много песни в прослава на Бог. Беше добър водач, но „домашната работа“ му куцаше. Беше немарлив в грижата за семейството си. Дали причината за това е, че имаше много жени и деца? Или че беше твърде зает с държавните дела? А и Натан пророкува след греха с Витсавее: „мечът няма да отстъпи от твоя дом довека“ (2 Царе 12:10).
Не се знае защо, но резултатите са печални в библейската история. Авесалом, Амнон, Тамар, Адония – тези деца на Давид правеха пакости, но той не обръщаше внимание. Амнон изнасили сестра си Тамар. Нито имаше наказание за извършителя, нито имаше утеха за жертвата. Бездействието на Давид доведе до убийството на Амнон от Авесалом. И пак нямаше реакция. След години това доведе до бунт срещу Давид и опит за преврат, а после и до смъртта на сина му. И накрая развалените семейни взаимоотношения донесоха нови проблеми за Давид, този път от страна на Адония.
Давид беше много изряден в събиране на необходимото за изграждане на Божия храм, както и в държавните дела, но нямаше ВРЕМЕ за семейството си.
Макс Лукадо казва, че „децата пишат думата „любов“ с пет букви: „В-Р-Е-М-Е“. Не че те са временно занимание, а че очакват нашето време да бъде тяхно винаги. Те не са хоби, а призвание!
Нека се поучим от историята на цар Давид. Прекрасно е да бъдем победители в битките, които водим, както беше Давид. Добре е да бъдем изрядни в делата си, както беше той по Божиите въпроси. Чудесно е да бъдем вдъхновени, като него. Но би било ужасно един ден, когато остареем, да се обърнем назад и да видим, че сме загубили ценно време, което е можело да инвестираме в семейните си взаимоотношения и грижите за децата си. Да се окаже, че сме сами. В края на дните си Давид беше сам (3 Царе 1:1-4).
След малко децата ми ще се събудят. Започва моето време с тях. Душата ми се лекува, когато съм с децата си. Сигурен съм, че техните души също пърхат от щастие, когато са с баща си.
Трябва се грижим за децата си и да гледаме на това като Божие поръчение. И нека от време на време да даваме пространство на детето в нас, наслаждавайки се на сладолед, играейки морски шах или подскачайки на дама...
Честит ден на детето!
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите