Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Посвещение или религиозен фанатизъм?

Main Pic
Публикувана: 26.07.2020
Автор: Венцислав Бонев
Прочетена: 1202
Коментари: 0
Пътят на християнина никога не е бил лесен. Може би затова има хора, които се опитват да го направят по-лесен, отколкото някога е бил.  Да бъде човек истински християнин никога не е било модерно, нито може да стане. То е свързано с отговорност и осъзнаване на цената, която трябва да бъде плащана всеки ден. Затова е и невъзможно да има някакъв компромисен вариант. Нито двойнствен живот, който да бъде съчетан, ту от вяра, ту от неверие.
 
В посланието към филипяните  апостол Павел пише може би една от най-силните си и искрени изповеди. Той смело заявява, че всичко, което за него е било придобивка, го е счел като загуба заради Христос (Фил. 3:7). Тоест, той е решил да пренебрегне спечеленото, постигнатото и онова, което му носи изгода, понеже е открил нещо много по-важно за себе си. Павел смята, че познаването на Господа е много по-скъпоценно от всичко друго, което човек може да има и да постигне в този свят. Точно тези негови мисли повдигат толкова сериозни въпроси.
 
Кое за нас е най-важно в живота? Кои са най-високите ни цели? На кое място сме поставили стремежа си да търсим и познаваме Бога? Ап. Павел е готов и дори го прави съвсем съзнателно. Той се отрича от всичко, като счита, че е крайно ненужно в сравнение с това да принадлежи на Христос. Изглежда, че както пред него, така и пред нас има достатъчно неща, които биха ни попречили да се посветим изцяло на Бога. Някои от причините са свързани с взаимоотношения с хора, другите сами си поставяме вследствие от непроменения ни характер. Има и такива, които са поради влиянието на този свят върху нас.
 
Не е лесно да разберем посвещението, към което се е стремял апостолът. Не е лесно, защото днес пред нас има малко примери на подобно поведение. За повечето хора да бъдат посветени на Бога е само външна проява на духовност. Тя често пъти се изразява в посещаването на молитвения храм, даването на дарение, участието в Господня трапеза и пр. Докато за апостол Павел посвещението на Христос е израз на себеотричане и съзнателен отказ от всичко, което би му попречило да принадлежи на Него. 
 
Може би някои хора биха нарекли това религиозен фанатизъм. Но причината е твърде далече от истинския фанатизъм. Всъщност тя се крие дълбоко в душата на апостола, който се отказва да бъде воден от своята воля, защото осъзнава, че само така ще може да принадлежи на Христос. Сякаш сме свикнали да гледаме на хората, които са посветили живота си на Бога от една крайна гледна точка. За нас те са чудаци, чиито живот напълно не разбираме, но и не желаем да разберем. Ако така обаче гледаме на тези личности, то как ще погледнем към ап. Павел? Нормален ли ни изглежда той, когато пише тези думи? Не е ли твърде краен в тази своя изповед? А Господ Исус краен ли е когато казва, че ако някой иска да Го последва, първо трябва да се отрече от себе си, да вдигне кръста си и така да Го последва? (Мат. 16:24)
 
Ако за нас това е краен фанатизъм, значи сме твърде далеч от идеята за истинско християнство. Изглежда за нас да бъдеш християнин е по-скоро успокоение за грешната ни душа, отколкото посвещение на живия Бог. Никак не е лесно за човек да признае пред себе си, че е имал погрешни възгледи за християнството. Особено ако е вярвал в тях и ги е следвал години наред. Но точно и заради това трябва да развенчаем мита, в които вярват някои хора. Тоест, че истинското християнство е религиозен фанатизъм. Както казват някои: “прекаленият светец и Богу не е драг”. С други думи, човек не трябва да се стреми към свят и посветен живот за Бога, понеже по този начин няма да Му угоди. Въпреки, че ап. Петър ни учи в 1 Петър1:15: “но, както е свят Този, Който ви е призовал, така бивайте святи и вие в цялото си държание”. Някои си мислят, че е достатъчно човек да бъде номинален и посредствен християнин, който извършва различни ритуали, било то за здраве или за успокоение на душата. Дойдат големите християнски празници и той е там в храма, но вътре в него не живее Христос. Всички разбираме, че това напълно противоречи на живота на Божия Син и този на ап. Павел. Давам за пример тях, понеже те участват в размишленията ни в момента.
 
Ако Христос се е стремял напълно да изпълни волята на Своя Отец, то можем ли да го обявим за фанатик? “Защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е изпратил” (Йоан 6:38). Ако обявим Неговия живот за фанатичен, изглежда че нищо не знаем или не сме разбрали за християнството. Веднага обаче някой може да се оправдае като каже, че това все пак е Божият Син и това е била Неговата мисия на земята, а това не се отнася за нас. Тогава какво означават думите на ап. Павел?: “Бъдете подражатели на мен, както съм и аз на Христос” (1 Кор. 11:1).  Проблемът не е в това, което откриваме в Божието слово, а в нашето нежелание да се посветим на Бога. А то се дължи на надмощието на човешката плът, която винаги е в борба с Духа (Гал. 5:17).  Затова и толкова много хора се опитват да бъдат християни, но само на думи, защото се страхуват, да не би ако се посветят на Бога, да им се отнеме свободата. Или си мислят, че няма да имат вече нормален живот. Представата на хората за посвещение е насочена към манастира. Всичко това се дължи обаче на погрешния пример, който виждат и тяхното лично невежество, което ги е “опазило” от истината, намираща се в Библията.
 
Целта на ап. Павел е със своя живот да направи всичко възможно за да познае Христос и силата на Неговото възкресение. Да се уподоби на Него като стане участник в страданията и смъртта Му. Чак тогава той вярва, че ще може да възкръсне от мъртвите за един праведен живот. Може би в момента трябва сериозно да се замислим, ако някога сме приемали посвещението и истинското християнство за фанатизъм. Ако някога сме се опитвали да бъдем двойнствени, като хем сме твърдели, че вярваме в Бога,  хем сме били приятели със света. Точно притегателната сила на светската система ни е поставила в заблудата, че не е нужно да бъдем посветени на Христос. Достатъчно е само да имаме вяра и някакъв макар и малък израз на нея. Но това, от друга страна, въобще не е християнска вяра. Не и такава, на каквато ни учи Библията.
 
Затова днес трябва достатъчно ясно да разберем, че всъщност посвещението на Бога е единственият истински начин, чрез който можем да бъдем християни. Това включва нашето ежедневно търсене на Бога, служене и прославяне чрез добрия пример, който показваме. Затова и ап. Павел не дели хората на християни и на плътски християни. Той ясно ги нарича духовни и плътски (1 Кор. 3:1). На едните Христос е Господ, а другите въобще не Го познават. Точно от това можем да заключим, че Божият Син може да бъде познат, само ако има истинско посвещение. Всеки друг начин е само дело на плътта. Следователно и никой не трябва да си мисли, че може да мине между капките и да отиде в небето. Понеже там няма да има хора, които не познават Христос и такива, които Той не познава.
 
Тук възниква и един последен въпрос, на който искам да спра вашето внимание. Ако тук на земята не успеем да осъзнаем, че трябва да бъдем посветени на Бога, то как ще живеем през цялата вечност в Неговото присъствие? Нима си мислим, че повърхностното християнство е задоволително? Нима си мислим, че и горе в Новия Ерусалим можем да бъдем същите плътски хора? Това е невъзможно и не трябва да вярваме на подобни захаросани лъжи. Да бъдеш християнин е много повече от една външна ритуалност или традиционализъм. Истинският вярващ човек осъзнава думите на ап. Павел: “Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Това не е фанатизъм и не може да бъде. Всъщност това е същността на християнската вяра. Не да живеем за себе си, а да живеем за Христос и то с вяра, която произлиза от познаването на Божия Син.
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg