Четвъртък, 28.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Когато си повярваме, че разбираме Бога

Main Pic
Публикувана: 13.11.2020
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 779
Коментари: 0
Едно от нещата, които често са ме смущавали в някои християни, които съм срещал или слушал, е тяхната убеденост, че могат да разберат Бога. Разбира се, това рядко се вербализира гласно – или поне не по този начин. Но белезите са налице – от детайлните систематични богословия, които се пишат и приемат често без щипка съмнение до убедеността на някои хора, че знаят защо Бог прави/допуска едно или друго нещо (коронавируса, Европейския съюз…) или са в състояние да отгатнат как ще постъпи Той в дадена ситуация. Аз с готовност приемам, че изучаването, както на Божите атрибути, така и на Неговите обещания, е нещо полезно и насърчително – казано по друг начин нещо, с което вярващите трябва да се занимават – но съм твърде скептичен, че те могат да функционират както ключ към ума на Бога по начина, по който понякога се използват.
 
Основната причина за това би трябвало да бъде ясна – един от ключовите постулати на богословието е, че Бог не е човек като нас. Не че между Бога и човека няма прилики, които да могат да служат като точка за контакт. Точно обратното – Писанието радостно заявява, че хората са сътворени по Божи образ и като такива всъщност са призовани да изявяват на цялото творение Кой и какъв е Бог. Така че в определен смисъл Бог не е „изцяло друг” – вкл. в Своите критерии за добро и зло, които заложени в човешката съвест едновременно правят света поне до известна степен поносимо място, дори и след грехопадението, оставяйки хората без извинение. В същото време обаче Бог е твърде друг и много различен. Това може да бъде изказано по най-различни начини, които обаче водят до едно и също заключение.
 
Донякъде „схоластично” можем да заявим, че Божията природа е не само различна от човешката, но и напълно неизследима и непознаваема. Каквото и да правим, ние никога не можем да добием пълна представа за нея и да я осмислим и проумеем.
 
Ако подходим по-„поклоннически” можем да кажем като Ейдън Тоузър в чудесната му книга „Познаването на светия Бог,” че ако пресметнем разстоянието от дъждовния червей до архангела, то ще е несравнимо по-малко от разстоянието между Бога и човека.
 
А ако подходим чисто „библейски”, достигаме до известните думи от книгата на пророк Исая 55:8-9: "Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли от вашите помисли."
 
Именно тази различност е причината, когато говори за Бога Писанието често да използва антропоморфичен, аналогичен и метафоричен език, за да изрази идеи и реалности, които липсват в нашия свят и език. Този феномен, който на практика се среща твърде често, би трябвало да ни накара да бъдем подозрителни към своята способност да разберем, представим и осмислим достатъчно добре Бога такъв, какъвто Той е в действителност. Аналогията никога не е пълно съответствие, а често е просто най-доброто, с което разполагаме за някакво всъщност доста далечно такова. Ето защо, без да отричаме огромната ценност и полезност на откровението, дадено ни по този начин ние трябва да си даваме сметка, че то не само, че не разкрива докрай реалностите, за които говори, но дори е опасно да насилваме детайлите на дадена аналогия по-далеч от основното сходство. Алтернативата е съвсем реална да достигнем до жестоко изкривяване на истината за Бога. Църквата винаги е съзнавала това и вероятно поради тази причина е балансирала катафатичния (положителен) начин да говори за Бога с т. нар. апофатично (или отрицателно) богословие. При последното човек осъзнава, че е достигнал до момент, в който не може да изкаже Божията реалност, да изрази какво Бог е и затова казва единствено какво Бог не е. 
 
С други думи, в момента, в който решим, че напълно познаваме и разбираме Бога, ние трябва да сме наясно, че сме започнали да се покланяме на един идол. Богът на Библията е Бог, Който винаги ще остане безкрайно над нас, Който винаги ще ни изненадва, предизвиква и понякога ще действа противно на това, което смятаме, че трябва да направи. А понякога просто ще прави неща, които никога не са ни идвали на ум и които не сме били в състояние да си представим. И точно затова Той е Бог. Поради тази причина в своите добри форми християнството винаги е било отворено за определена доза здравословен мистицизъм, сочещ към един тъмен облак незнание, който никакво количество ученост или богословстване не е в състояние да разсее. Отново поради същата причина смирението е една от основните характеристики на зрял духовен живот.
 
Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог” (Псалм 46:10) са думи, които със сигурност трябва да бъдат чути от поне някои групи в съвременното християнство, което понякога се опитва да направи дисекция на Бога с напълно разнородни, но на практика еднакво тъпи инструменти като систематично богословстване (нещо различно от богословие) и претенции за свръхестествени откровения.
 
В същото време това в никакъв случай не трябва да бъде причина за униние. Ние може и да не разбираме докрай Божията природа и Божия ум, но можем да имаме лична връзка с Исус Христос, Който стана една плът и кръв с нас и можем да познаваме Божието сърце, което беше ясно разкрито на кръста.  Това е съвсем истинско познание – просто е от различен вид. И трябва да сме благодарни, че ни е подарено точно то.  
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg