Скъпи читатели, имаме удоволствието да ви съобщим, че "ЕВ" започва публикуването на алегорията "По пътя за невидимия град". Вярваме, че тя ще бъде приятна изненада и предизвикателство за всички любители на приказния жанр. Ако обичате да препрочитате "Пътешественикът" и "Духовната война" на Джон Бънян и макар и да сте възрастни с наслада пристъпвате към "Хрониките на Нарния" на К.С.Луис, текстът по-долу определено ще ви очарова. Поредицата ще публикуваме с продължение всяка събота и с нетърпение ще очакваме вашите отзиви на тази интригуваща християнска алегория от 21 век. Време беше! Редакторът на "Евангелски вестник" ви пожелава приятно четене!
„Също така и вие, когато извършите все що ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим.” Лука 17:10
СТРАННИКЪТ ОТ НЕВИДИМИЯ ГРАД
I част – Срещата
Наистина умората си беше казала думата в това дълго пътуване. И когато вече изтощен, без капчица сила, без каквито и да било запаси, Пътникът с напукани устни и изсъхнала уста, беше легнал под сянката на обезсърчението, едва поглеждаше. Той обаче успя да съзре в далечината един Странник, облечен по много различен начин за мястото и времето, в което той, умореният ПЪТНИК живееше.
Пътникът: Дали така ми се струва или е истина, това, което виждат очите ми? Не, не, не вярвам да е истина. Не е възможно да има и други хора в това място освен нас. Между другото, бихте ли ми напомнили в коя част на земята се намираме?
Спътниците: Наистина, брате, умората те надвива (Матей26:41).Та нали преди малко заедно прекрачихме границата на тази местност. Може би не си внимавал. Според голямата табела на 1 Тимотей 3 ние се намираме в мястото, наречено Последните дни. Разправят, че то започва от тук и краят му свършва зад някоя си планина с име Свършекът (Матей 24:14).
Пътникът: Толкова съм уморен, че не искам и да чуя за това пътуване. Мисля, че достатъчно неща преживях. Иде ми да се откажа. Да! Без малко и се връщам.
Спътниците: Ние също сме уморени. Но всички знаем, че зад нас всичко е в огън ... (Битие 19:17)
Пътникът: Огън? Ами, ако не е вярно? Ако напразно се притесняваме? Омръзна ми! От тази сянка няма да мръдна.
Докато те още се разговаряха, странникът пристигна при тях.
Странникът: Мир вам!
Пътникът: Не са ме излъгали уморените ми очи. Мир и на тебе, страннико!
Странникът: От къде идвате и за къде така сте се запътили?
Пътникът: О, Господине, не знам дали ще издържиш на моя разказ. Той е дълъг и отегчителен. Но, ако настояваш, ще ти кажа.
Странникът: От далечината ви видях и дойдох да помогна. Затова хайде, разказвай, ще те изслушам до край.
Пътникът: Живеех си много спокойно и тихо. Правех, каквото си искам, докато един ден при мен дойде човек, чието име не знам и до днес, и ми каза неща, които промениха целия ми живот. Той ми каза, че ако продължавам да живея в къщата на греха, не след дълго ще умра. (Римл.3:23) Той ми даде и тази книжчица, която много, много не разбирам. Но, като започнах да я чета, разбрах, че всички хора, които отхвърлят смъртта и възкресението на Небесния Младоженец, ще бъдат подведени под отговорност (Марко 16:16). И когато започнах да се питам какво да правя, същият,този човек се върна при мен и ми каза да бягам за живота си (Битие 19:17а). Аз го попитах накъде да бягам, на изток или запад, север или юг, той ми отговори: "Направо и на горе". Когато започнах да бягам, паднах в семейния трап, където без малко щях да остана без очи. Всички в моето семейство станаха като омагьосани. Станах неприятен, луд за тях човек (Матей 10:36). Но аз бях толкова притеснен от тази отговорност за кръвта на Младоженеца, че бързо излязох от семейния трап и продължих. Докато вървях, изобщо не усетих как и кога ме беше бутнал разгневеният против мене вълк във Водата на страха (Лука 8:23б).
Водата стигаше до устата ми и аз едва дишах. Тогава много се уплаших и започнах да викам за помощ. Чух шум от лодки и се укрепих, викайки още по-силно. Лодкарите обаче бяха лоши хора (Гал.1:7). Те извадиха своите мрежи и се опитваха да ме уловят (Гал.4:17). Успях да видя, макар и изплашен какво пишеше в лодката на единия. Лодката на отчаянието беше първата. Видях и другите: Лодка на безумието, Лодка на омразата, Лодка на алчността. Другите лодки бяха по-далеч и за това не можах да ги прочета. Докато се чудех какво да правя, една мрежа беше хвърлена върху мен и аз бях хванат.
Бях уловен от лодкаря, който беше в Лодката на омразата. Когато ме качи на нея, много бързо ми би една инжекция, на която пишеше Двойна доза омраза. Бях заспал от нея. Когато се събудих, видях, че съм на сушата. Бях изпълнен с чувството да мразя. Аз мразех себе си. Мразех семейството си. Мразех всички хора. Просто ги ненавиждах.
Чудех се какво става с мен и тогава си спомних всичко. Мястото, на което ми биха инжекцията, беше посиняло. Аз водих жестока битка с омразата, но не можех да я победя. Затова започнах да бягам и със силен глас виках: „Не искам никого да мразя, не искам никого да мразя!“ Но уви и това не ми помогна. На ъгъла на една улица имаше магазин. Влязох вътре и видях, че беше оборудван до край. Магазинерът се обърна към мен и ме попита: „Младежо, какво желаеш?” Той изглеждаше много странно. Но по очите му разбрах, че е много добър. Докато се разговаряхме от посинялото място започна да се стича по цялото ми тяло някаква слуз и чувството да мразя се умножи в мене. Това обаче не остана незабелязано от очите на магазинера. Попита ме: „Младежо, какво ти има? Защо посиняваш?“
„О, господине“ – отговорих аз. Имате ли нещо против болестта Омраза? Вие я наричате болест – отговори той. Та това е чума, драги. Ако не побързате да се освободите от нея, ще заразите всеки срещнат и накрая ще умрете (1 Йоан 3:15). За щастие тук има лекарства против всяка болест. Вземи и изпий тази чаша с “Голготска кръв” и ще се оправиш (Йаон 6:53).
Аз бързо взех чашата и я изпих. Почувствах моментално как бях освободен от омразата. Станах като малко дете. Отново обичах всички хора и бях щастлив, че мога да продължа да бягам за живота си, вече освободен от двойната доза омраза. Вървейки по Алеята на живота видях едно голямо множество пред мен, което също, като мене бягаше за живота си. Аз ги настигнах, поздравих ги и ги попитах дали може да вървим заедно за невидимия град, чието име е Ерусалим. Те с радост ме приеха и така продължихме по пътя. Бях много уморен и огладнял, но не желаех да ги оставя. Умората и гладът се увеличаваха след всяка изминала минута, затова аз помолих един от пътуващите, чието име бе Колеблив, да се отбие с мен в Гората на света да потърсим почивка и храна (2 Тим.4:10). Той се съгласи и потеглихме наляво от множеството. Малко по-надолу растяха диви храсти. Те раждаха плод всеки ден. Аз не знаех какъв е ефектът от плода им, докато не го вкусих (2 Петър 2:10). Когато ядох от тях, в устата си почувствах, че са сладки. След няколко часа обаче нещо стана с очите ми. Колеблив също яде, след което ме остави и се самоуби. Очите ми пареха, но аз станах и започнах да търся множеството. Напуснах Гората на света и се върнах в Алеята на живота. Бях далече от множеството. Започнах да тичам с цел да настигна моите спътници. Докато тичах, осъзнах, че всичко виждам негативно (Тит 1:15). Аз разбрах, че това е от дивите храсти, но нищо не можех да направя.
След доста тичане настигнах множеството и отново се присъединих към тях. От началото до края виждах всичко негативно. Започна да ме дразни поведението на моите спътници. Имаше малки деца, които не можех да понасям, защото плачеха. Казвах си: „Защо всички не са като мен?!“ Но това в мен беше само една заблуда. Не осъзнавайки негативното си отношение към останалите, започнах да ги осъждам на глас. „Вие всички, не ми харесвате! Вие се заблуждавате...” казвах аз.
Бързо до мене изтича един човек, чието име беше Разгласител на благата вест и каза: „Още един, братя, който е бил в Гората на света”. За миг се смутих. Той дойде до мен и помаза очите ми с колурий и аз можех отново да виждам като всички останали. Докато множеството вървеше, един човек отпред каза: „Възпявайте Агнето!” И те всички започнаха да пеят непозната песен: „Достойно, достойно е Агнето! (Откр.5:12) Внезапно се чу фучене, като силен вятър, след което глас, който каза: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века. Никой не може да ви грабне от ръката ми.”
В началото се изплаших, но после ми стана много добре. Всички въздаваха слава на Небесния Младоженец, защото знаеха, че гласът, който дойде от небето, бе Негов. Този глас вдъхна на всички нови сили. Крачехме смело напред. Изведнъж на отсрещната страна забелязахме няколко човека, които се връщаха. „Защо се връщате?” попита Разгласителят на Благата вест.
„О, приятели – отговори един от тях. – Да знаете само какви беди ни сполетяха. Вървяхме спокойно, но когато стигнахме до Долината на мрачната сянка, голям страх (уплах) ни обзе. Тогава аз не можах да се сдържа и извиках: „Защо не се опитахте да продължите?” А той ми отговори: „Страхът ни беше обладал до толкова, че не можехме да мислим. Обърнах се аз настрани и започнах да плача. Моят плач не беше обикновен. Усещах, че хленча. Продължих доста време да хленча и тогава проговорих: „Горко ни, защото страшните и трудни места предстоят и няма да можем да отидем в Невидимия Град. Обаче никой не ме беше чул, защото докато хленчех, не съм забелязал, че всички са потеглили отново. Едните се върнали назад, а другите продължили напред. Тогава спрях да хленча и тръгнах отново по пътя напред.
Следва продължение...
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите