Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Когато Бог тръгне на война

Main Pic
Публикувана: 26.12.2020
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 1214
Коментари: 0
Едно от нещата, които сякаш са заложени в нас, е насилието. Дъщерите ми имат около две и половина години разлика във възрастта и съпругата ми казва, че скоро тя няма да им личи и ще започнат да си играят заедно. Но ако питате мен, те през половината време се налагат, вместо да си играят. В училище едно от големите притеснения на родителите е агресията между учениците. През последните години в обществото ни се повдигнаха и много други въпроси – напр., за насилието над жени и деца. Ние може и да не сме съгласни за това как тези проблеми трябва да се решат, но малко хора ги отричат и казват, че няма нужда да се прави нищо.
 
Един източник твърди, че от средата на третото хилядолетие преди Христос до края на 20 век са се състояли около 14500 войни, които са коствали 3,5 милиарда живота, оставяйки само около 300 години мир в цялата история. Най-кратката война е между Англия и Занзибар от 1896 г., която трае само 38 минути, а най-дългата е т. нар. стогодишна война, която, съгласно името ѝ, продължава 116 години. Най-големите, разбира се, са Двете световни войни. Първата носи 2,5 милиона жертви. При втората, поради развитието на техниката, броят надхвърля 60 милиона. И въпреки това ние не сме си взели поука. През 21 век войните продължават, а запасите с ядрено оръжие по света са достатъчни да унищожат живота на земята няколко пъти.
 
Това едва ли е нова информация за нас, сигурно сме я чували вече и дори някак сме привикнали с нея.
 
Но замислялите ли сте се някога какво ще стане, ако Бог тръгне на война? Не зная дали сте обърнали внимание, но Библията често говори за Бога като за войн, като за един, който отива на война. Разбира се, тя използва езикът на своето време и говори за лъкове, копия, броня и колесници, защото това е единственият начин по-който първите й читатели могат да разберат и тези неща не трябва да се приемат буквално. Но същността на този войнски, боен език е ясна.
 
Нека да ви припомня един от тези текстове.
 
Откровение 12:1-11: И голямо знамение се яви на небето, – жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й и на главата й корона от дванадесет звезди. Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И яви се друго знамение на небето, и ето голям червен змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главите му седем корони. И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото й щом роди. И тя роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол. И жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шестдесет дни. И стана война на небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче, те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог. А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелствуване; защото не обичаха живота си до толкоз, щото да бягат от смърт.
 
Може би се чудите защо изполвам този текст. Отговорът е, понеже това е рождествен текст. Рождество е моментът, в който Бог тръгва на война срещу злото в света. Но ако погледнем по-внимателно какво ни казва този военен текст, ще останем изненадани как Бог води тази война.
 
Бог не се изправя срещу злото като един велик войн, който смазва противника с огромната си сила. Не, Той е описан като новородено дете. Срещу него се изправя страшен противник – змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главите му седем корони. Бебе срещу змей! Битката изглежда предрешена. Но в края на краищата печели бебето. Това дете ще управлява всичките народи с желязна тояга.
 
Приятели, това е разказът за Рождество, разказът за Бога, Който отказва да се примири с падението на Своето творение. Той отказва да гледа безучастно всичкото зло, страдание и смърт, които измъчват света и с които ние по човешки не можем да се справим. И Бог тръгва на война. Но Неговата война не е като нашата война. Когато Бог тръгва на война Той не изпраща танкове – Той изпраща едно бебе. Или по-точно Той Самият става бебе. И начинът да воюва е като позволи на злото да Му стори най-лошото, на което е способно.
 
Странни неща се случват, когато Бог тръгне на война.
 
Понеже е станал човек, Бог разбира как се чувстваме – не като теоретично знание, а като опит, който самият Той е преживял.
 
Няма нищо, през което преминаваме, което Бог да не е опитал. Когато се молим ние не се молим на един далечен Бог, Който не може да си представи как се чувстваме. Той може, понеже Сам е минал през същото – не понеже Му се е налагало, а понеже е избрал да го опита заради нас.
 
Той разбира детето, което е тормозено в училище, понеже Сам е бил обиждан от връстниците, които са мислели, че е незаконно дете.
 
Разбира човека преживял загуба на близък, понеже вероятно сам е бил сирак. Йосиф изчезва от разказа, когато Исус е на около 12 години и най-вероятната причина за това е, че Йосиф е починал.
 
Исус знае какво е да изпитваш нужда, понеже прекарва живота си в бедност.
 
Знае какво е да се трудиш по цял ден, понеже Сам го е правил.
 
Той разбира какво значи да бъдеш предаден от приятел, понеже най-близките Му приятели Го изоставят точно когато има най-голяма нужда от тях.
 
Знае дори какво означава да умираш, понеже Го е преживял.
 
Известната авторка „Джони“ разказва в своята книга как се е борела с трудността да съвмести идеята за един Бог, Който я обича със своята травма, която я оставя парализирана от кръста надолу. Тя описва един разговор с баща си, в който му задава въпроса има ли изобщо представа Бог как се чувства тя. Баща ѝ отговаря: „Разбира се, Христос също беше парализиран на кръста.“
 
Не зная за вас, но за мен едно от най-привлекателните неща в християнската ми вяра е, че аз мога да се обърна към един Бог, Който ме разбира. Когато ми е най-трудно, когато няма с кого да споделя, когато ми се струва, че всички са ме изоставили, аз мога да се моля с увереност, че Бог чува и разбира понеже Сам е преминал през същото – отново, не понеже Му се е налагало, а понеже Го е грижа какво изпитваме. Това също е една част от Рождество.
 
Когато тръгва на война Бог взема злото и страданието върху Себе Си. Никой човек не може да разбере какво точно е случва на кръста, още по-малко да го обясни. Всички наши човешки интерпретации са единствено това – човешки обяснения. Но ние можем да сме сигурни в две неща.
 
А) На кръста Бог побеждава злото в нашия свят. Кръстът изглежда като загуба, като поражение, дори като унижение на Бога. Но всъщност кръстът е победа. Когато отива към кръста, Исус ясно казва:
 
Йоан 12:31: Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън.
 
Новият завет на няколко места описва кръста като момент, в който Бог разоръжава началствата и властите на този свят, взема го в плен и след това ги показва пред всички като пленници. Ние не знаем как точно става това, но кръстът е една победа. И нейното начало започва от яслата на Рождество.
 
Б) Кръстът е уверението за Божията любов към нас. Ние не можем да разберем много от нещата, които Бог прави – защо ги прави, защо сега, защо не по друг начин, който на нас ни се вижда по-добър. Нашият човешки ум не може да схване Божиите мисли. Но макар да не можем да разберем Божия ум, ние можем да видим Божието сърце – то е ясно показано в яслата и на кръста.  Можем да сме сигурни, че Бог ни обича. Обича ни съвсем буквално до смърт – Собствената Си смърт на кръста.
 
Това е посланието на Рождество.
 
На Рождество Бог тръгва на война – и побеждава. Но Той не побеждава като смазва, като пречупва и като насилва чрез ярост и брутална сила както много често правим ние – Той побеждава като променя сърца, като се жертва, като създава нови хора и нов свят, поемайки неговото зло, болка и страдание върху Себе Си.
 
Това отново може да изглежда като признак за слабост. Но Бог не е слаб. Той има цялата сила. Всъщност едно от качествата, които Му приписва християнското богословие, е точно всесилие. Той може да унищожи всеки Свой противник – но не го прави. И причината да не го прави, е, понеже не желае да унищожи, а да възстанови и примири със Себе Си.
 
И всичко това ни води още веднъж до странността на Рождество. През последните години аз все повече мисля върху тази странност и все повече се убеждавам, че тя е много важна. Защото ако не я разберем, ако не осмислим именно колко необичайно е в самата си същност това, което празнуваме ние никога няма да схванем достатъчно добре неговият смисъл и по този начин нашият празник може да е щастлив и весел, но никога няма да е достатъчно християнски.
 
Всъщност на Рождество Бог се обръща към нас  с думите на апостол Павел от
 
1 Коринтяни 1:25: Защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците, и Божието немощно е по-силно от човеците.
 
По този начин Рождество е едно предизвикателство към нас – и като църква и към всеки един поотделно – да живеем по начин, който изглежда странен и неприемлив на обществото и света около нас, но който Бог определя като истинският начин, по който трябва да се живее.
 
Какво означава това на практика. Времето няма да ни стигне да кажем всичко затова аз просто ще хвърля няколко идеи, от които вие можете да продължите да мислите по-нататък.
 
1. Рождество е време, когато всяка църква трябва да се запита дали действа като Бога или е прегърнала пътищата на света, само че в една християнска опаковка. Това е едно голямо изкушение и още по-опасното е, че често ние дори не си даваме сметка за него. За една църква никак не е трудно да започне да хвърля все повече време и сили за намиране на спонсорства, привличане на партньори, изграждане на хубава и удобна църковна сграда и спечелване на влиятелни хора за членове и приятели на църквата. Няма нищо лошо в нито едно от тези неща. Но когато започнем – съзнателно или несъзнателно – да си мислим, че това са начините, чрез които можем да бъдем успешни и когато им даваме голяма част от времето и силите си ние сме стъпили на един много опасен път. Бог може да благослови и да използва тези неща, но сами по себе си те не са начина църквата да бъде вярна на Бога и не към това я е призовал Той на първо място. Ние искаме да сме успешни – но често нашата представа за успех е представата за успех на света. И ние трябва да се молим, за да можем да видим нещата по Божия начин защото нашите умове твърде често продължават да са повече или по-малко заслепени дори когато сме християни.
 
2. Ние трябва да се запитаме дали сме започнали да изработваме този контракултурен живот в собствения си, личен живот. Хората смятат, че за да успееш трябва да си напорист, нахален, често готов да прегазиш хората на пътя си. Христос обаче ни призовава към един друг вид живот. Живот, в който ние
 
  • се отказваме да си отмъстим дори да имаме възможност;
  • обичаме неприятелите си и се молим за тях вместо да търсим начин да им напакостим. (Между другото сега е момента да се запитаме кога за последен път се молихме за някой, който ни е направил зло и на когото сме много ядосани);
  • жертваме за страдащи и болни хора вместо да запазим парите за себе си;
  • борим се с омразата, която от време на време се опитва да намери място в нас.
 
Това е Рождество.
 
На 1 Януари Католическата и Православната църква празнуват празника на св. Телемах. Повечето от нас сигурно никога не са чували неговото име. Не знаем точно кога е роден. Но знаем кога е починал – около 404 година.
 
Телемах бил монах. Според едно предание той получил заповед от Бога да отиде в Рим без обяснение защо. И той отишъл. Когато стигнал там видял, че градът е необичайно оживен. Попитал минувачите какво става  те му казали, че днес ще има гладиаторски бой.
 
Спори се, но поне някои историците смятат, че гладиаторските боеве били въведени в Рим около 3 век преди Хр. по време на т. нар. пунически войни. Скоро те станали широко разпространени започнали да се организират все по-големи и по-пищни забавления, при които обучени войни се биели помежду си, с животни или с осъдени престъпници. Някои от гладиаторите били свободни хора, които избирали да убиват за пари, други били военнопленници, роби или обеднели хора от най-ниското социално положение. Някои гладиатори дори били жени. Повечето от тях обаче преминавали през  сериозно обучение да се бият с различни видове оръжия, за да бъде забавлението на зрителите по-голямо.
 
Понякога се случвало някой гладиатор да бъде ранен и да падне на земята. Тогава победителят се обръщал към зрителите и чакал те да определят съдбата му. Ако по-голямата част посочели с палеца си нагоре човекът живеел, ако сочели надолу  победителят трябвало да заколи като животно падналия човек.
 
Телемах слушал новината за предстоящото зрелище и си помислил „400 години откакто Христос е дошъл и тези хора все още се избиват за удоволствие.” Така че той също отишъл в театъра т. нар. Колизеум – огромна постройка, разположена на площ от 150 000 м2 и висок 50 м., която можела да побере до 50 000 зрители.
 
Телемах сам не знаел какво прави там, но когато дошло време битката да започне той не можал да се сдържи, скочил на арената и се опитал да спре боя. Сведенията какво станало после се различават. Според едни източници той бил убит с камъни от разярената тълпа, според други един от гладиаторите го посякъл с меча си. Всички обаче са единодушни, че император Хонорий, който присъствал в театъра бил толкова впечатлен от това, че издал декрет за забрана на гладиаторските боеве.
 
Един неизвестен монах сложил край на най-голямото забавление в империята. Докато излизал на арената, сигурно изглеждал като глупак, като лудият Мунчо от „Под игото” на Иван Вазов, но именно така започнала една революция.
 
Бог, който победи света чрез Своето въплъщение и смърт все още не изпраща танкове – той изпраща хора, които притежават качествата, описани в блаженствата – нисшите по дух, скърбящите за злините около тях, кротките, тези, които гладуват и жадуват за правдата, милостивите, чистите по сърце и миротворците. Това са хората, които печелят Божията победа.  И Рождество е времето когато трябва да се запитаме – такива ли сме?
 
Аз постоянно отново и отново откривам, че това е много труден живот. Трудно е първо да го разбера и осмисля дори за самия себе си – дори след толкова години. Още по-трудно е да го приложа на практика. Но това е, към което Христос ни призовава. Да живеем така не става просто чрез повече усилия, чрез себеусъвършенстване – не. Това става на първо място чрез новорождение и след това чрез помощта и силата на Светия Дух. Това е Божията победа – не чрез човешка мъдрост или сила, а чрез Божия сила. И отново – Рождество е въпрос към нас – дали сме преживели това новорождение. Без него Рождество никога не може да бъде празнувано истински, понеже никога не може да бъде разбрано и осмислено истински.
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg