Петък, 29.03.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Пред Трона

Main Pic
Публикувана: 29.12.2020
Автор: адв. Грета Ганева
Прочетена: 818
Коментари: 0
В последното за годината богослужение пастирът покани родените през декември да излязат напред, за да получат поздравленията и специалните молитви на църквата. Като родена в предпоследния ден на годината, излязох и аз. Пастирът попита желаем ли да благодарим за нещо на Бога. И в този момент дъхът ми спря. Някак се усетих изправена пред Трона. 
 
Само преди седмици, лежейки в болничното легло на ковид отделението на институт "Пирогов", се усетих пак там, пред Трона, но питайки Го: „Това ли е? Свърши ли се?“. И дъхът ми пак спираше. Истински!
 
Още първата вечер чувах как в съседната стая лекар даваше силно команди „Дишай! Дишай!...“ После разбрах, че жената е починала. Същото се случи и пак, и пак, и пак... Съвсем скоро започнаха един по един лекари, медицински сестри и санитари да вдигат температура и да излизат в болничен. 
 
Държах кислородната маска и се питах готова ли съм да се разделя с всичко, което познавам и докато мислено обхождах любимите ми, долових, че Бог ми отговаря, питайки мен готова ли съм да се разделя с безнадеждността. Винаги съм мислела, че не гледам на това, което виждам, поради което думата „безнадеждност“ изобщо не присъстваше в речника ми, но този въпрос ме провокира истински. 
 
Огледах се критично и видях не само тъмнината наоколо, но видях и себе си, потънала в нея. Вирусът ме беше измъчил жестоко, коварното му действие засегна и други органи, нямах сили, тялото ми линееше, не ми се говореше с никого, дори и с близките, само маркирах най-важното. Бях изключила интернета и звука на телефона си. Не ме интересуваше, нито ме вълнуваше живота навън. Духът ми беше слаб. Всъщност, истинска безнадеждност, в центъра на която се появи Бог с въпроса готова ли съм да се разделя с нея.
 
Осъзнах се много бързо! Дадох си сметка, че съм допуснала всичко, което виждам наоколо да ми влияе. А Божията воля е аз да влияя на всичко наоколо. Не светът и обстоятелствата трябваше да ме променят, а аз да ги променям. „Никой, като запали светило, не го туря в зимника, нито под шиника, но на светилника, за да виждат светлината ония, които влизат“ (Лука 11:33). 
 
В този момент на физическа и духовна слабост нямах сили дори да се насърча. Нямаше и наоколо никой, който можеше да го стори. Но бях решена и се захванах да променям малкия си свят във Втора стая на новооткритото ковид отделение. Просто не исках да живея в това, което виждах, не желаех около мен да е безнадеждност. Не знам защо ми беше сякаш по-лесно да давам надежда и насърчение на всички наоколо, вместо да опитвам аз сама да насърча себе си. За пореден път преживях „...по- блажено е да дава човек, отколкото да приема“ (Деяния 20:35). 
 
Започна да се получава, с момичетата в стаята най- сетне запомнихме имената си и вече се гледахме в очите като си говорим, а разговорите излязоха от темата за болестта. И точно тогава в стаята настаниха възрастна жена, която вследствие въздействието на вируса, освен всичко, изпаднала и в състояние, подобно на деменция. Сякаш не знаеше къде се намира. Още първата вечер се събудих, виждайки я как се дърпа, докато около врата ѝ се беше опънал мъркуча на кислородната маска и буквално щеше да сложи край на живота си без да разбере. Скочих и помогнах да се освободи. Отделно ходеше посред нощ, плашеше останалите в стаята, не изпълняваше лекарските указания... с две думи, навлече си неприятното отношение на всички. 
 
Разбрах, че Бог ме изпитва, а повярвайте, изпитанието не беше лесно, при това се разпростря и върху дълготърпението ми. Понякога стоях и исках едновременно да плача и да се смея, гледайки в какви ситуации ни въвлича. Трудно се грижех за себе си, но поех грижата за възрастната жена. Започнах с дребни малки материални неща и използвах всеки подходящ момент да дам надежда. Хванах се за името ѝ - Велика. Вярвах, че Бог е създал и нея по Негов образ и подобие. Търсех да видя и се хвана за Божието. Заобичах я и това беше от Бога. Чувствах животоспасяваща нужда да променям всичко около мен, за да може надеждата да даде плод и тъмнината да даде път на живота.
 
Не ви казах, че Бог отвори възможността да попадна в отделението минути след като са го открили. Бях втората приета жена. Още същата вечер местата бяха почти изцяло запълнени. После разбрах, че целият медицински персонал се оказал сформиран набързо с млади лекари- специализанти, медицински сестри и санитари от различни отделения, които никога не са работили заедно, но по- отчайващото беше, че никога не са имали опит с ковид, нито с инфекциозни болести. Тепърва трябваше да работят в екип, а дори не се познаваха. Ние изглеждахме зле, но няма да ви казвам как изглеждаха те. Изглежда, че страхът в началото ги беше обзел и тях. 
 
Отказах да приема и тази реалност. Не исках изплашени и неуверени лекари да ме лекуват. И хайде, пак към въпроса дали съм готова да се разделя с безнадеждността. Естествено! Започнах съзнателно да задавам на лекарите конкретни въпроси за състоянието си. Един от тях призна, че не може да ми отговори, тъй като е със специалност „уши-нос-гърло“, която няма общо. Нищо, казах аз, сигурна съм, че ще можете да намерите отговора. И точно така стана. Младият лекар се почувствал насърчен, допитал се до по-опитен колега, експерт в областта и още на следващия ден беше готов да говорим.
 
Разбрах, че в хода на консултацията стигнали до изводи, свързани с лекарствената ми терапия и включил в системите ми нови медикаменти, които повлияха позитивно. Всеки път, като влизаше в стаята, си говорихме. Останалите се насърчиха и започнаха също да питат. Лекарят намираше отговорите и за тях. Накрая влезе със замах в стаята до леглото ми, носеше разпечатка от последните ми изследвания, сякаш за да имам доказателствен материал и заяви, че показателите ми са в норма. Мисля, че се радваше не по-малко от мен.
 
Изписаха ме първа от всички в стаята. На останалите някак не им се искаше да се разделяме. Сякаш ме свързваха физически с надеждата и насърчението, които подобряваха и тяхното състояние. Всички видяха, че единствено нашата стая беше като в последното изпитание по Мойсеево време, когато смъртта отминаваше помазаните с кръвта на агнето врати. 
 
На тръгване Велика целуна ръката ми и ме изпрати с пожеланието все така да помагам. Трогна ме и се запитах какво пък толкова съм помогнала. А и как въобще ѝ хрумна да ми целува ръка?! Обичайно и редно е по-младите да целуват ръката на по-възрастния. В случая изглежда, че е видяла не мен, а Онзи, Който вярвам, че живее в мен. И видях, че Го пожела. Велика някак изпълни името си. Вярвам, че стана нещо велико в нея, толкова велико, че цялото Небе се радва.
 
Знам, че Бог има грижата за всяка от душите, с които ме срещна в отделението. Защото те напълно реално преживяха да видят как тъмнината отстъпва на светлината. 
 
Разбира се, сърцето ми е изпълнено с благодарност. Преживях по нов начин да виждам как преминавайки през долината на мрачната сянка, давайки на другите онова, от което аз самата имам нужда, накрая започна не просто да блика, но направо да прелива от самата мен до степен да обърне реално биохимията в тялото. 
 
И ето ме на последното за годината богослужение, застанала пред църквата, и пред въпроса на пастира желая ли да благодаря за нещо на Бога. 
 
Спирам дъха си пред Трона, но дишам с пълни гърди. Слава да бъде на Бога!
 
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg