В евангелието от Лука 7 глава четем една история, в която виждаме мъж, канещ Исус в дома си, за да го нахрани. Докато седят на масата, обаче, нахлува една жена, плачеща и сломена. Тази жена пада в нозете на Исус, мие с обилните си сълзи нозете му, целува ги, трие ги с косите и ги облива с благоуханно миро.
Фарисеите отворяха вратите си и канеха Исус да яде на трапезите им, но защо? Познаваха ли те Исус? Искаха ли близост с Него? - НЕ. Те го изпитваха. Те приготвяха за Христос големи и обилни трапези, но бха плътски. Исус не се вълнуваше от трапезата на фарисеина, а от сълзите на една блудница. Този дар беше много по-ценен за Него.
Преди време един брат имаше тегота в живота си. Мъчеше го депресия. Той ни помоли да се молим за него и докато се молех в Духа, видях едно видение. Виждах, че стои на едно място с много врати. Светият Дух обикаляше и влизаше през тях, обаче братът стоеше, затваряше всяка врата и не позволяваше на Светия Дух да влезе през нея. Питам се колко пъти и ние залостваме някоя врата пред лицето на Бога и не Го допускаме в даден а област от живота си.
Фарисеинът в тази история отвори вратата си и покани Исус, но не искаше да Му даде нищо от себе си. Исус му разкри, че той не е дал вода за нозете му, не му е дал и целувка при влизане. Тоест, фарисеинът не искаше близост с Христос в чистота и смирение, а желаеепе хората да видят, че е поканил Исус да яде в къщата му. Богатият предостави плътска храна, но Исус искаше много повече.
Даваме ли и ние огризки на Бога? От друга страна, една грешница и блудница даде всичко от себе си. Тя разпозна Исус и се нуждаеше само от прошката Му. Когато познаеш Исус, първото, което искаш е да му с е поклониш и то от най-нисша позиция. Тази жена отиде при нозете Му. Даде Му сълзите си, косите си, гордостта си и скъпоценното си миро. Ако преди да отиде при Исус красотата ѝ беше скъпоценна, косите ѝ сресани, усмивката ѝ красива, след като Го разпозна като Господ, всичко изброено ѝ се стори нищожно и тя го предаде на Исус.
Изминалата година за мен представляваше именно такова отсяване на скъпоценното от нищожното. Вярвам, че трябва да споделя това свидетелство. Години наред, потънала в огорчението си, че Бог не ми дава дете, държах Бог настрани от живота си. Бях взела в свои ръце преследването на щастието си. Живеех в чужбина. Бях си поставила цели и лека-полека ги постигах. По пътя към изпълнението им обаче, губех все повече от себе си и ставах все по-нещастна. И колкото повече се изпълняваха човешките ми мечти, толкова по-нещастна ставах и потъвах в бездна.
Прикривах я, но вътрешно бях дълбоко депресиран и нещастен човек. Това ме направи уязвима и в търсене на пълноценост направих грешка. Нараних съпруга си. Той отвърна с още по-голям удар. И се озовахме в чужда страна, нещастни, наранени и мразещи се. Той реши на момента да се прибере, като ме молеше да го последвам. Бог ми е свидетел, колко го мразех и колко не исках да се прибера с него в България, която за мен беше символ на провал и мизерия. До последния момент не исках да си дойда, но Бог ме дърпаше със сила. Казвах си, че ще си дойда да се разведем и пак ще замина.
И така, оказах се на летището, оставила земните блага, които бях натрупала, оставила живота, който смятах, че ще ме направи щастлива. Носех само една дамска чанта. Чувствах, че погребвам мечтите си и хубавия си живот, но тръгнах. Всичко беше отчайващо. Аз отидох да живея при моето семейство, той - при неговото. Къщата, която бях мечтала да имам, пустееше. Мебелите, дрехите и вещите, на които се радвах, останаха в Кипър. И тази празнота така ми тежеше.
Дори не си помислях да се моля или да отида на църква. Но Бог не ме остави! След 3 дни, мъжът ми дойде при мен и заедно отидохме в общия ни дом. Някак против волята си реших да остана. Беше много тежко. Къщата беше стара и мръсна, чувствата ми към любимия ги нямаше. Имаше само болка. Църквата не ме привличаше, пари нямаше и просто не знаех какво да направя. Всичко това се случи през 2019 г. Цялата година беше борба. Истинска жестока битка на живот и смърт.
Започнах лека-полека да търся Бог и тогава болката ме напускаше. Бог започна да ми връща любовта към съпруга ми и то много по-силна отпреди. Започнахме да оправяме къщата, получихме подкрепа откъде ли не. Годината 2020 беше решаваща. Отидох на църква и с влизането Бог ми заповяда, да не си тръгвам от нея. Знаех, че ще премина през борба и в тази област. Постепенно призивът в сърцето ми се събуждаше и в мен идваше жажда за Бога. Имаше и моменти на слабост, разбира се, когато отново губех смисъл, но Бог ме привдигаше, чрез послания, чрез хора.
Когато реших да предам на Бога всичко, което съм мислела за ценно и да пожелая само да съм близо до Него, както блудницата в нашата история, тогава Бог започна да ми дава повече. И така 2020 година стана решаваща за мен. Година, в която реших да се предам на Бога цялата. Да оставя моите цели, планове и мечти за моето бъдеще и да взема Неговите. И ето ме днес, по-близо до Божията съдба за живота ми, отколккото някога съм била.
Насърчавам всеки от вас да предаде на Бога абсолютно всичко. Да предадем греховете си, гордостта си, плановете си, сигурността си, брака си, самотата си, болката си. В замяна Той ще ни даде живот, сила и смисъл. Ако планът на сатана беше да остана завинаги нещастен роб в чужда страна, Бог ме изведе от там, както евреите от Египет и ме поведе към обещаната земя. Ако Бог днес ни каже, че иска да ни изведе от робството, ще се покорим ли? Всеки от нас има област в живота си, за която му е трудно да се довери на Бога. Но каква сигурност можем да имаме в този несигурен свят, освен в единствения и непроменим Исус Христос. Само Той е същият вчера, днес и завинаги. Той никога няма да ни предаде или разочарова.
Спомнете си историята за вдовицата и двете лепти. Понякога по-малкото е повече. Виждаме как богаташите се перчат в храма и дават много пари, а тази вдовица даде 2 лепти. Та това бяха 2 стотинки. С тях и без тях все тая! Но не и за Исус! Какво даваме ние на Бога? Тези 2 лепти какво са за нас днес? От остатъците ли даваме на Бога? Можем ли да се посветим и доверим на Бога за всичко в живота си? Може тези 2 стотинки да са твой талант, който смяташ за нищожен? Може да е твоя малка вяра, но за тази вдовица това, беше всичко, което имаше.
И ако още не си намерил какво трябва да правиш и ако още се питаш какво и как да дадеш на Бога, ето един отличен пример в Матей 25:35-41. Нека бъдем отворени. Нека излезем от комфорта си, нека разширим кръгозора си! Нека се посветим! Не знаем какви времена идват за църквата, но знам, че когато Бог ни води, винаги можем да служим, дори да няма амвони! Служението е поклонението на сърцата ни. Авраам се поклони със своето покорство и доверие, като напусна дома си и не пожали сина си, блудницата се поклони със сълзите и смирението си, вдовицата се поклони с 2 лепти, овцете като нахраниха гладния и посетиха болния, а Исус се поклони на кръста, като предаде живота си в Божията ръка. Как се покланяме ние днес? Какво можем да дадем?
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите