Дай от своето на тези, които нямат и това, което имаш!

ЕВ, 05.01.2009

Интервю на Габриела Николова

с п-р Иводор Ковачев, капелан в Софийския централен затвор

Днес непрекъснато чуваме слухове за земетресения, финансови и икономически кризи – все неща, които не ни дават надежда за това, което предстои. По лицата на хората виждаме изписано отчаяние и безнадеждност. Вие обаче сте пастор, който вдъхва надежда на хората, лишени от свобода, тези, които нямат никакво основание за надежда. Как се справяте с тази задача?

– Изисква се дългогодишна работа с тези хора, първо, за да им спечелиш доверието, а след това – да се поставиш на тяхно място и да се опиташ да ги разбереш.

Колко години работите с хора, лишени от свобода?

– Вече 11 години работя с тях. Някои не са излизали на свобода нито веднъж през това време, други са влизали и излизали поне три пъти. Вярвам, че докато сме живи, винаги има надежда и не бива да се отказваме да търсим изход. Казвам го и на затворниците: „В момента, в който спрете да търсите изход от ситуацията, тогава сте изгубили надеждата.” Винаги има надежда, щом не спираме да се борим заедно и да търсим изходен път.

Откъде черпите тази надежда за хората, особено когато виждате, че някои повтарят един и същи погрешен модел на живот?

– Аз приемам това като предизвикателство. Работата с хора, лишени от свобода, изисква да слезеш на тяхното ниво и да изразяваш нелицемерно поведение. Да си кажеш заучената реплика – това не помага. Те имат нужда от някой, който да им покаже разбиране, да стане съпричастен с тях въпреки провалите им.

Има случаи, в които хора попадат втори път в затвора и не смеят да ме погледнат в очите, понеже осъзнават, че съм им гласувал доверие, а те са се провалили. Най-интересно ми е да работя с тези хора. При тях промяната не става бързо и лесно, но когато веднъж се убедят в силата на спасението, трудно можеш да ги разколебаеш да се върнат назад. Опитвам се търпеливо да изчакам момента, в който са готови да вземат това решение.

Веднъж цялата група се събрахме за служба. Имаше само един човек, когото не пуснаха да присъства. Не можех да се примиря, че не го пускат, и ми отне време да ходя от сектор на сектор да говоря с надзирателите, а накрая – и с дежурния офицер. За мен беше важно този човек да присъства на службата. Когато се върнах с него при останалите, единият от присъстващите там каза: „Видяхме изпълнение на това, как пасторът оставя 99 овце, които са на безопасно място, и отива да търси една, която се е заблудила.” Така че те постоянно ме изпитват дали живея това, което им говоря. А това е добро, защото ме държи винаги буден.

Какво се случва със затворниците, които излизат на свобода?

– Опитът ни в това отношение е успешен. От около година и половина започнахме работа с група от 15 затворници, излежали присъдите си. Виждаме добри резултати, защото не прекъсваме работата си с тях (с 10-има от тях). Те си намериха работа и стъпиха здраво на краката си. Имат успех във всекидневието си, и то не само в личен план. Довеждат до познаване на Бог и своите съпруги. Един от тези бивши затворници се ожени за много порядъчна жена и вече си имат момиченце. Той има и добра работа. Тези хора довеждат съпругите си, хазаите си, приятелите си до Бог. Групата от 10–15 души постепенно, месец след месец, се разраства.

Хората, с които работите, успешно се интегрират в обществото – нещо, за което много се говори напоследък и от което има огромна нужда.

– На нас ни липсва база, където да настаним хората, след като излязат от затвора, защото иначе влизат в омагьосан кръг. Търсят си работа, но не могат да си намерят, защото нямат квартира. Не могат да си намерят квартира, защото нямат заплата. Ходихме в Столичната община, срещахме се с различни хора на отговорни постове, но до момента няма резултат. Идеята ни е да намерим помещение, което да ремонтираме и да превърнем в нещо като защитено жилище.

Как във всекидневието си може да имаме надежда, когато виждаме как всичко около нас се руши?

– Какво е вярата? Вярата е да си твърдо убеден в нещо, което не виждаш. Няма как човек да се надява, без да има вяра.

В затвора имаме малка група от 70–80 или 100 души, които се записват като част от работата ни там. На 12 от тях мога да имам доверие; хора, които са придобили надежда, че това, в което са повярвали, е качествено и истинско.

Идва момент, в който те стигат там, където аз не мога да стигна. Тези хора са в затвора, а аз не съм. Аз мога да им кажа: „Давайте от всичко, което имате, благославяте хората, които са в нужда, защото така може да ви се върне доброто.” Моята задача е да им го кажа. А хората, които повярват в тези думи, започват да ги изпълняват. Това влияе на останалите. Има случаи, в които някой получава колет в затвора, не го приема, а го раздава на бедните. Останалите се чудят и го питат: „Нормален ли си?! Ние разменяме една цигара за две или една кутия за две, а ти даваш, без да искаш да ти се върне?” Тогава човекът им споделя, че прави това заради вярата си в Бога, че има надежда и иска да живее според писаното в Библията. Има много други подобни случаи и за мен е насърчение, когато ги научавам.

Това наистина звучи невероятно! Има ли други подобни случаи?

– Някой беше прочел в Библията, че трябва да се дава десятък. Аз още не им бях говорил на тази тема, защото затворниците не разполагат със собствени средства. Но някой от тях беше прочел, че Авраам давал десятък, и ме попита: „Пасторе, аз имам заплата 80 лева, мога ли да отделя 8 или 10 лева? Това библейско ли е?” Затворниците имат карти, с които могат да си купуват неща само от лавката в затвора. Затова този човек реши да купи за 10 лева сладки и безалкохолни и ги раздаде на групата си.

В среда, в която най-важното е да взимаш, а не да даваш, такава постъпка предизвиква шок в останалите.

Разкажете ни повече за другите си инициативи в затвора.

– От бащите в затвора взехме адресите на техните деца и мотивирахме хората от църквата всяко семейство да се погрижи за едно дете, като му направи подарък за Рождество. Този подарък искахме да пратим на детето от името на неговия баща.

Семействата купиха подаръци, опаковаха ги и ги изпратиха на децата. Видях каква реакция предизвика това в лишените от свобода. Когато си даваха адресите, някои от тях се просълзяваха, вероятно защото си мислеха, че няма да могат да зарадват децата си.

В очите им видях надежда, че в този безнадежден свят намират някой, който се грижи за тях без очаквания и скрити намерения. Когато сеем любов в сърцата им, идва моментът, в който си казват, че и те могат да се променят и да бъдат различни хора.

Винаги, когато една година изминава сме склонни да правим равносметка на живота си до момента, да се обърнем напред към бъдещето и да си пожелаваме успех. Каква надежда може да имаме за новата 2009 година?

– Не мога да си обясня как човек може да се запита дали има надежда за следващата година. Разбира се, че има за какво да се надяваме и в какво да вярваме! На мен не ми стига времето да се надявам и да вярвам за добри неща. Винаги можем да гледаме на себе си като на хора, които имат малко, но не трябва да забравяме, че има такива, които нямат и това, което ние имаме. Дай от своето на такива хора и току-виж как и твоята надежда е пораснала!

« назад