начало > Общество > България е мисионерско поле

България е мисионерско поле

Публикувана: 23.11.2021
Автор: Радостин Марчев
Прочетена: 1141
Коментари: 0

Сподели

По всяка вероятност преброяването от 2021 г. ще ни даде интересна нова информация за религиозността на населението в България, макар че едва ли ще ни поднесе някакви особено големи изненади. Предишните и по-задълбочени проучвания показват, че макар и бавно броят на българите, реално водещи църковен живот. расте. Въпреки това същите проучвания показват, че на практика България отдавна се е превърнала в мисионерско поле – и засега остава такова. Мисионерското поле от своя страна съвсем естествено повдига въпроса за споделянето на Благата вест – така както, по думите на Христос, нивите повдигат въпроса за жетвата.

През последните тридесет години, през които християните в България могат сравнително свободно да изповядват вярата си, се промениха доста неща. Голяма част от обществата се сдобиха със собствени богослужебни сгради. Първоначалният донякъде хаотичен ентусиазъм отстъпи място на една, поне в някаква степен, професионализация. Отделните християнски де номинации осъзнаха и изразиха доста по-ясно своята специфична идентичност. Доста се промени и начинът, по който Благата вест се представя и възприема от хората, които я чуват. Ето някои от нещата, които правят впечатление:

1. Времето на големите евангелизации е в миналото. През 90-те години в България съществуваха две значими групи, до които те можеха да достигнат. Първата се състоеше от хора, които бяха узрели за Благата вест и бяха готови да отговорят, щом я чуят. Хората от втората група бяха просто любопитни към новото, което доскоро беше забранено и непознато.

Днес и двете групи практически не съществуват. Узрелият плод беше обран, а християнската вяра и църква отдавна вече не пораждат любопитство в средностатистическия българин. Да разчитаме, че големи евангелизационни събития и говорители ще донесат значими обръщения, означава да сеем неефективно. С това не искам да кажа, че има нещо неправилно в ясното прогласяване на благовестието на голям брой хора, които желаят да слушат – точно обратното. Просто искам да кажа, че за момента това не би било ефективно. Всъщност, като цяло църквата в България добре е усетила това, понеже от доста години подобни прояви са сравнително редки.

2. Не можем да очакваме особени резултати и от всеки опит за лично благовестие проведен по „бързата процедура”. Под това имам предвид скоростно обясняване на Благата вест, съпроводено с призив за приемане на Христос. Причините са абсолютно същите – подготвените хора вече са достигнати, а тези, които не са готови, биха били единствено отблъснати от подобен подход. Ето защо личното ми убеждение е, че всякакво раздаване на подобни брошурки по плажове, пощата или по улиците е не само неефективно, а направо вредно за настоящите български условия. По същата причина каненето на тимове чужденци, които да участват за седмица или две в подобни прояви представлява пилеене на средства за неща, които просто не носят очакваните резултати. И по всяка вероятност това не е добро настойничество.

3. В условията, в които живеем вече не само изграждането на един повярвал християнин, но и самото приемане на благата вест често представляват доста продължителен процес, който може да е доста комплексен. От една страна той може да включва отговор на интелектуални въпроси свързани с вярата. И ако кратките брошури не вършат добра работа то тук някоя подходяща по-голяма книга може да бъде много удачна (Това повдига въпроса за християнското книгоиздаване в България и неговата връзка със споделянето на вярата, която не е никак периферна и за което може да се каже много. Но за това някой следващ път.). От друга обаче той често съдържа взаимоотношения – с цялото време и посвещение, което те изискват, за да бъдат изградени и поддържани. Това означава, че едно от най-важните изисквания за българските християни да бъдат добри благовестители може да е да бъдат в състояние да показват добър личен пример сред невярващите си познати – с други думи християнски характер. Разбира се, това също така означава те да не бъдат просто добри хора, които се разбират с останалите, а да не държат в тайна своята християнска вяра напр. на работното си място.

4. Процесът на убеждаване в истината на Благата вест често преминава не само през личния пример, а и през примера на местната църква. Един от най-големите проблеми на наплива от хора веднага след прехода беше от един момент нататък напускащите бяха почти колкото и присъединяващите се – нерядко с основателни причини. Създаването на общност, която не просто на думи, а реално да отразява идеята за семейство, чиито членове се грижат един за друг като в същото време остава отворена за други хора е трудна задача, която изисква много усилия. Но ако българските църкви желаят да виждат как нови хора намират Христос това е задължително. Разбира се, култивирането на подобен общностен живот е същностна част от християнския praxis и не може да бъде сведен единствено до някакъв мисионерски мотив. Но без тази реалност благовестието престава да бъде усещано както Блага вест.

5. Една последна бележка: за да функционира по този начин една църква, тя има нужда от посветен пастир. Условията в България често поставят пастира в положението на необходимост да бъде едновременно човекът, който набира средства (нерядко с пътувания до чужбина) и мениджър, наред с всички свои останали задължения. Но освен това редица пастири се ангажират с куп допълнителни отговорности, които не са пряко свързани с местната им църква. Последните могат да създават контакти, влияние и име, но от друга страна, ограбват времето им и ощетяват хората, на които те се очаква да служат. Казано по друг начин – моето убеждение е, че пастирите трябва да поставят местната си църква на първо място. Разбира се, пастирът не само не може, а и не трябва да върши всичко. Всъщност, една от най-важните му задачи е да мотивира, подготви и помогне на други християни да работят по-добре. Но във всичко това той трябва да остане пастир, чийто първи приоритет е местната му църква.

Сподели: