"И към едни, които са в съмнение, бивайте милостиви; други спасявайте, като ги изтръгвате из огъня; а към други показвайте милост".
Юда, 23-24 ст.
Засятата нива се покри със свежи кълнове. Растенията бързо изправяха снага, разлистваха се, пускаха корени и постепенно оформяха място за своя плод. В края на нивата едва-едва подаваше листенца дребно, хилаво растение. То не бе изникнало навреме и сега му беше трудно да настигне своите братя и сестри. А те се любуваха едно на друго и когато засищаха суетността си, отправяха надменни погледи надолу и клетото дребосъче ставаше обект на злобните им забележки и шеги.
Не пропускаха ден без да се подиграват на дребосъчето и да одумват неудачната му съдба. Израсналите растения правеха сянка на закъснялото си братче и това още повече забавяше развитие му. Често те нарочно свеждаха вече оформилите се питки над него, за да го дразнят. Така си почиваха от дългото взиране през деня в източника на техния живот – голямото, светещо и топло кълбо на небето, което всеки ден изгряваше от изток и като преминаваше бавно през небосклона се спускаше към хоризонта, където последните златисто-пурпурни лъчи се скриваха и нощта простираше своя черен воал над притихналите поля.
Един ден на растенията им омръзна да се заяждат с недоразвитото дребосъче и решиха да покажат и добрата страна от своя нрав. Решиха да помогнат на клетото растение, а това щеше да ги издигне още повече в собствените им очи. След като дълго се взираха в голямото слънце на небето, надвечер сведоха малките си слънчица-пити над своето братче и започнаха нравоучителна проповед.
“Расти! Защо не го правиш, братко изтърсак?!” – с авторитетен, но лицемерно загрижен тон започна най-голямото растение. “Виж нас. Вярно, ние първи поникнахме, но после бяхме така съобразителни и дисциплинирани, за да не пропуснем нито един слънчев лъч. Винаги първи посрещаме слънцето и не се уморяваме да го гледаме през целия ден, до последния лъч на залеза. Защо не вземеш пример от нас? Това е начина да израснеш. Расти.”
“Расти! Расти! Расти! – започнаха едно през друго да подвикват и другите растения като се надвесваха над него, закривайки малкото светлина и топлина, която така рядко проникваше между високите им стъбла. Растението като че още повече се смали и остър хлад прониза слабото му стъбло. “Да извикаме вятъра” – предложи едно от растенията. “Може би като се поразкърши от въздушната струя, ще му дойде акълът, а може и да позаякне”.
Вятърът зафуча с все сила и завихри кълба от прах. Големите растения този път се отдръпнаха и отвориха широко пространство, за да може вятърът-лудетина да превие до земята това мързеливо, нехаещо растение. “Расти! У-уу! Расти! Фуу-уу!”, виеше вятърът и шибаше с все сила по крехкото стъбло, което се превиваше до земята в обезумял ужас и болка. “Расти! Поумни! Фюу –у –уу!”. След като се насити на своя вихрен танц и погледна към растението, вятърът видя, че то е повалено на земята и изглеждаше още по-безнадеждно отколкото преди. Сви рамене и фучейки се стрелна към другия край на нивата.
След няколко дни към нивата се запъти глиганът. Той често излизаше от близката гора и преминаваше през нивата, ровейки пръстта между стъблата на растенията. Те се бояха да не зарови зурлата си по-дълбоко около корените им, за да не ги изрови или прекърши. Но сега им хрумна нещо и те си зашушукаха помежду си, а после зашумяха предизвикателно, за да привлекат вниманието му. Глиганът се ослуша и се запъти към тях.
Малкото растение тъкмо беше се понадигнало и се съвземаше от ветровата терапия, която едва не го пречупи и леко изтръскваше праха, в който бяха потънали листата му. Тъкмо изпъна и последното листенце и пред него се стовари огромното копито на глигана. Растението потръпна от ужас и си помисли, че това е краят на жалкото му съществуване. Изведнъж глиганът започна да рие с копитото си около растението и да разравя със зурлата си пръстта като грухтеше силно, а от нея капеха лиги. Растението се разклати и усети, че губи почва под корените си. “Расти!”Грух-грух-гру..”, пръхтеше чудовището и заби още по-ожесточено муцуна в земята около корените му. После започна да тича наоколо като препускаше през растението и го затъпкваше в пръстта. Копитата му се забиваха с все сила и прекъсваха нишките на слабия му корен.“Расти!Расти!Расти!”, отекваха като отдалечаващо се ехо думите, които растението за последно чу и черен мрак го обви. Повече нищо не си спомняше.
На другият ден слънцето не се виждаше, а небето бе притъмняло от надвисналите сиво-черни облаци. Задаваше се буря. Сред растенията премина хладен полъх. Притихнали, те се ослушваха страхливо за глъхнещия тътен, който все повече се усилваше и като че ли притискаше натежалите като олово облаци към земята. Светкавици пробляскваха и гръмотевици раздираха цялото небе. После всичко стана много бързо. Тътенът прерасна в бучене, изви се силен вятър и запрепуска през полето. Нищо не се виждаше от завихрения прах. Ватърът помиташе всичко по пътя си и унищожаваше реколтата, в която бяха вложени толкова грижи и надежда. Много растения не издържаха на напора му и се пречупваха, а други падаха повалени на земята. После заваля.
На следващия ден, когато слънцето трябваше да се покаже над земята, един лъч, който никога не се отделяше от ядрото, реши да се спусне до земята. Искаше сам да разбере и да види какво има на нея. Знаеше за човеците, животните, планините, моретата, градините, птиците и за още много неща, но никога не бе пътувал до тях. Страхуваше се да се отдели от слънцето. Другите лъчи му разказваха за това невероятно пътешествие до земята. Лъчът слушаше разказите им, разпитваше, молеше ги отново и отново да му разказват, но никога не се решаваше сам да полети натам. Сега чувстваше, че е настъпил момента да преодолее своя страх и да огрее и стопли нещо или някого на земята. Знаеше, че животът на земята се поддържа от слънчевите лъчи.
Когато слънцето изгря, кълбестите облаци се разпръснаха като стадо рунтави овчици, а синият цвят на небето се избистри и заблестя като чиста изворна вода. Лъчът се спусна към земята с най-голямата скорост, която можеше да набере. Искаше да види колкото се може повече неща от земния живот, затова внимаваше да не се разсее преди да е достигнал повърхността. Миг и пред погледа му вече се откриваха гори, планини, река, къщи, животни и хора. Изведнъж погледът му бе привлечен от една опустошена слънчогледова нива. Високите и дебели стъбла на много от растенията лежаха повалени на земята. Някои бяха пречупени и стърчаха като самотни надгробни кръстове. Част от повалените растения щяха да се съвземат, но за пречупените краят бе фатален.
Лъчът се натъжи. Пред погледа му се разкриваше непознатото лице на тази земя, а то бе грозно и неприветливо. Това охлади горещият ентусиазъм, с който лъчът слезе толкова бързо на земята. Очакваше красиви, предизвикателни и интересни преживявания, но видяното го разочарова. Изведнъж нещо привлече погледа му. Под една купчина от повалени растения забеляза едно съвсем младо растение, което се мъчеше да изправи слабото си стъбло из пръстта. Сигурно бе оцеляло, защото бе закътано между едрите стъбла на своите събратя. Лъчът не знаеше историята разиграла се на това поле, но младото растение го заинтригува. Приближи се до самия му връх и затаи дъх. Затоплено, слабото растение усети особено раздвижване по крехкото си стъбло и се почувства по-добре. Изведнъж силна светлина го озари и то инстинктивно насочи лицето си към нея. Кой ли го удостояваше с такова живително присъствие? Бавно отвори очи и усети едно топло обливане, което възвръщаше силата и живота му. Лека–полека то идваше на себе си и усещаше как коренчетата му се впиват в почвата и придават стабилност на цялото му тяло.
Лъчът реши да остане при растението, докато то се възстанови и израсне. Помисли си, че би могъл да попадне на по-приятна и весела ситуация от живота на земята, но не съжаляваше вече. Сега се почувства много по-полезен и значим. Другите лъчи му бяха разказвали за веселите забавление по морските брегове, за отморяващите ваканционни почивки, игри и всякакви други забавление. Описваха чудни растения, които разтварят приказни чашки и венчелистчета само при първата утринна милувка на лъчите. Спомняше си какви ли не още жизнерадостни и прекрасни неща, които чакаха топлината и светлината на слънчевите лъчи, за да заживеят пълноценно и да носят радост на околните. Дали да не потърси друго, по-приятно място където да бъде полезен?! Лъчът се сепна и пропъди тази мисъл. Твърдо реши да остане през целия ден при растението, а вечерта реши да отдава топлина на почвата около корена. Не след дълго растението се поизправи и се огледа. По-големите му братя и сестри лежаха повалени на земята, а едрите им пити бяха заровени в пръстта от бурята. “Горкичките” – въздъхна малкото растение и не можеше да повярва, че се чувства толкова добре.
Откакто се съвзе, един слънчев лъч непрекъснато го огрява и му отдава цялото си внимание. Трудно му беше да повярва в този обрат на събитията. През нощта растението още чувстваше топлината, която го възраждаше за нов живот. Ден след ден слънчевият лъч осветяваше, топлеше и се грижеше растението да не остава в сянка и да поддържа един постоянен растеж. Коренът му закрепна, жълтите листчета на питката пораснаха и то неусетно се източи на височина. С всеки изминат ден ставаше все по-стройно, здраво и красиво. Жълтият цвят блестеше с особен оранжев оттенък и това го отличаваше от останалите слънчогледи. Сега всички обръщаха глави към него и му се възхищаваха. Учудени от промяната, те се питаха, какво ли се е случило с растението. Та те го познаваха. Сигурни бяха, че е умряло още когато глигана го затъпка в пръстта, но сега не можеха да повярват на очите си.
Изминаха много дни и слънчевият лъч бе непрекъснато с растението. Беше решил да се отдаде изцяло на това толкова прекрасно растение, което възкръсна пред неговия поглед. Знаеше, че заслугата бе негова и това го изпълваше с гордост и удоволетворение. Сега лъчът бе осмислил своя кратък живот и изпитваше радост, въпреки че нямаше с кого да я сподели.
Малкото растение се беше превърнало във висок слънчоглед с едра като гербер пита, ярки оранжевожълти листа и пълномаслени ядки в семената, които изпълваха малките кошерчета на питата. Растението бе узряло и чакаше жътвата. Лъчът се беше оттеглил в семенцата и отдаваше последните си сили на тях. Тайната му умираше с последната искрица от краткия му живот на земята. Единствено растението знаеше, че животът му бе възроден от саможертвата на слънчевия лъч.
Интересна история от живота на природата, нали? Сам Господ Исус Христос често проповядваше за обикновени неща, които неговите слушатели познаваха и лесно можеха да се отъждествят с тях. В тази връзка в своята книга "Духовно майчинство" Съзън Хънт ни насърчава с думите: "Да вдъхновиш някого да продължи по избрания път, да придадеш смелост или увереност на някого, да окуражиш, да повдигнеш духа му, да подкрепиш....това със сигурност изисква жертва и посветеност, риск. Ние трябва да си помагаме да живеем за Божия слава. Аз трябва честно да искам Божията слава за твоя живот. Да напишеш историята си в живота на някой друг - това не е призив за лесен живот. Това е призив за живот на участие в служение на Небесния Цар за изграждане на Неговото царство."
Често сред счупения ни живот, болка, страхове и съмнения откриваме и чудо, и благодат – дарители на живот, които ни карат да растем по един удивителен начин, за да изживеем един плодоносен живот. Бури и ветрове ще има, но Слънцето на правдата няма спре да изпраща своите живителни лъчи и сред най-гъстите и мрачни облаци.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите