начало > Общество > Джулай морнинг или любопитство за истинското

Джулай морнинг или любопитство за истинското

Публикувана: 30.06.2022
Автор: Пеги Бонова
Прочетена: 956
Коментари: 0

Сподели

Понякога човек има възможност да проследи почти “на живо” как се оформя една традиция по съвсем естествен и органичен начин - от кота нула. Това е един от белезите, че действително живее в интересни времена. В случая имам предвид самобитния, единствен за България обичай да се посреща слънцето на т.нар. "Джулай морнинг". Всяка година от десетилетия насам на първи юли още по тъмно ентусиасти от различни възрасти излизат на морския бряг или някъде на открито, за да посрещнат изгрева. Обикновено звучат и думите на прословутата песен на "Юрая Хийп".

Вероятно и мелодията, и текстът на песента са се появили на точното време, със съответното усещане и подходящите думи, за да изразят нещо, което е обединявало търсенето и съкровените стремежи на голяма група хора в България.

Песента е написана през 1970 година - с класически рок звук и текст, с дълбочина, далеч над тази на летен еднодневен хит. Седемдесетте години на миналия век са времето на тайната контрабанда от Запада в България, която беше част от комунистическия (социалистическия) блок - тайно се внасяха не толкова вещи, колкото продукти, които носеха уханието на свобода - записи на песни, записи на радио-речи, забранени книги, Библии…

От интелектуалци до отрудени селяни, от дълбоко осмислено до инстинктивно усещане - всички знаехме, че живеем в огромен затвор, с видими и невидими огради - почти никой не излизаше, почти нищо не влизаше. Изолацията и усещането за потисничество не са чужди на никого. Но е още по-ужасно, когато нямаш хоризонт. Когато стени обграждат теб и всички други.

Сега времената са различни. "Джулай морнинг" може и да е започнал като тих бунт срещу потисническия режим, но макар че стените и Желязната завеса паднаха, традицията остана. Сега символиката на посрещането на слънцето се обяснява с бягството от индустриалните огради и подтискащата динамика на големия град, с търсенето на вътрешна свобода, с връщането към корените. Интересно е как времена, режими, обстоятелства, икономически условия се менят драстично, но търсенето и най-дълбоките стремежи за свобода и смисъл си остават у човеците от всяко поколение и епоха.

Обикновено онова, което се запазва като традиция по естествен път, от долу нагоре (вместо началническо нареждане), има нещо истинско и притегателно в себе си. То не се ръководи от корист или лицемерни мотиви, а се заражда от сърцевината дълбоко в човешката душа - онова, което притежаваш още от дете и онова, което не бива да загубваш с порастването си.

Английският философ и апологет К. С. Луис говори за нещо подобно - да се оставиш да бъдеш омагьосан, запленен, очарован отново и отново. Да намериш отново усещането за чисто любопитство, възхита и страхопочитание.

Той пише: „Когато бях на десет, четях приказки тайно и щях да се срамувам, ако някой разбереше, че го правя. Сега, когато съм на петдесет, ги чета открито. Когато станах мъж, зарязах детските неща, включително страха от детинското и желанието да бъда много пораснал.”

Изпитвам дълбоко уважение към всяка традиция, ритуал или обичай, които се основават на търсенето, на стремежа да откриеш истината и съответно свободата, която истината носи със себе си. Без оглед на техния произход, без оглед на принадлежност или наименование. Мисля, че Господ Исус Христос говореше за това искрено и непредубедено търсене, което губим, когато пораснем твърде много - на години, в гордост, в лицеприятие, в закоравялост:

“Истина ви казвам: докато не се промените и не станете като малки деца, никога няма да влезете в небесното царство.” ( Матей 18:3)

Смятам, че това е една от причините велики умове като Данте, Дж. Макдоналд, Дж. Р. Р. Толкин, К. С. Луис, Г. Честъртън, Карл Юнг да виждат истински потенциал и стремеж за търсене на Истината във всеки древен езически мит. Защото тези стремежи и искреното търсене и изследване не остават незабелязани или невъзнаградени свише.

“Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори.” (Матей‬ ‭7:7-8‬)

На първи юли рано сутрин някои хора посрещат изгрева, чакат слънцето да им се усмихне‭, да им вдъхне усещане за принадлежност, автентичност, за свобода и вдъхновение. Богът, Който прави слънцето да изгрява всяка сутрин и залязва така красиво всяка вечер, също им се усмихва. По детски.

Британският писател и християнски мислите Г.К. Честъртън е обяснил чудесно това, което се опитвам да кажа:

“Децата имат изобилна жизненост, тъй като по дух те са нахъсани и свободни и точно затова те искат нещата да се повтарят непроменимо. Винаги казват: „Хайде пак“; и порасналият човек го прави отново, до припадък. Защото порасналите хора не са достатъчно силни, за да се прехласват по монотонността. Но може би Бог е достатъчно силен, за да се наслаждава на монотонността. Възможно е Бог всяка сутрин да казва на слънцето: „Хайде пак“ ; и всяка вечер „Хайде пак“ - на Луната. Може би не автоматичната необходимост прави всички маргаритки еднакви; може би Бог прави всяка маргаритка поотделно, но никога не Му омръзва да ги прави. Възможно е Той да има вечния апетит на ранната детска възраст; защото ние съгрешихме и остаряхме, а нашият Отец е по-млад от нас.”

(Честъртън, "Orthodoxy" , Глава IV—Етиката на приказната земя)

Време е да погледнем на традициите и обичаите от перспективата на началото им, на детството им. Явно те започват с искреното детско любопитство за истинското.

“Ето ме, в юлската сутрин, търся любов.

Със силата на изгрева в новия ден и красивото слънце,

с песента на ранобудното птиче,

тръгвам към дома.

Бурята и нощта са зад мен,

и аз вървя по собствен път.

С деня дойде и решението - ще те търся.”

(July Morning, "Юрая Хийп", текст и музика: Кен Хенсли и Дейвид Байрън)

Сподели: