“Ще ви кажа нещо прекрасно. Ние се борим с аборта чрез осиновяване – грижим се за майката и осиновяваме детето ѝ…. Изпращаме послания до клиниките, до хоспиисите, до полицейските участъци: „Моля ви, не убивайте децата; ние ще ги вземем.“ Така че ние винаги имаме някой, който да каже на майката в беда: „Ела, ние ще се погрижим за теб, ние ще намерим дом за детето ти.
(Из Речта на Майка Тереза на Националната молитвена закуска във Вашингтон, февруари 1994)
Докато следях бурните реакции (вкл. у нас), свързани с отмяната на решението на емблематичния процес Роу срещу Уейд, за пореден път бях споходен от неудобното чувство, че всъщност в дебата липсва една същностна част от това, което според мен задължително трябва да бъде казано. Нека да се опитам да обясня.
Моето твърдо убеждение е, че всяко дете – било то вече родено или все още неродено – е човешко същество, което има право на живот толкова, колкото и всяко друго човешко същество. В този смисъл аз не съм в състояние да видя аборта като нещо по-различно от убийство – наистина, особен, специфичен вид, но все пак убийство. В никакъв случай не претендирам, че мога да се поставя на мястото на която и да е жена и да изпитам това, което една бременна изпитва.
Според мен тук водещият въпрос не е: „Кой си присвоява правото да ми казва какво да правя с тялото си,” а „Може ли да се счита за човек нероденото дете и има ли то право на живот?” Да съпоставим например с въпроса за живота на хората с умствени увреждания или на възрастните хора, страдащи от Алцхаймер. Поради тази причина моята съвест не ми позволява да одобря легализацията на аборта – вкл. във формата, в която той е регламентиран в България. Отново поради тази причина аз намирам статистиката за последните няколко десетилетия за потресаваща.
Разбира се, подобни въпроси не могат да се разглеждат единствено в черно и бяло. Може да съществуват случаи, в които абортът е легитимен. Кои са те може да се дискутира, но не за това искам да говоря в случая.
Аз не крия, че моето мнение е формирано от християнските ми убеждения. Въпреки протестите, които се чуват понякога, че вярата няма място в общественото пространство, на мен ми се струва, че нещата стоят по точно обратния начин. Моята вяра оказва значително влияние върху моя светоглед и моите ценности, и аз не мога да оставя последните, когато мисля или говоря по обществени въпроси. Впрочем същото се отнася и за атеистите – тяхното неверие оказва не по-малко влияние върху техните ценности и светоглед. Никой човек не е неутрален в своя подход – всеки гледа от собствената си камбанария – въпросът е какво се вижда от нея.
Казвайки това обаче аз бързам да прибавя още две неща, които ми е струва, че съвсем не се слагат на масата толкова често, колкото би трябвало. Всъщност те са основното, заради което си давам труд да пиша.
Обикновено когато се повдига темата за аборта светлината пада до голяма степен върху жените. Това ми се струва странно при положение, че едно дете рядко бива зачевано без прякото участие на мъж, а в редките случаи когато това се случва то обикновено е най-малко заплашено от съзнателен аборт. Всъщност на моменти положението твърде много напомня на евангелската история с жената „хваната в самото дело на прелюбодейство” и изправена на съд – но съд, в който мъжът изненадващо липсва. Всички знаем, че жените са тези, които физически стъпват в клиниките за аборти и от тяхното тяло плодът бива премахван. Това, което всички също така добре би трябвало да знаем, е, че твърде често бременните постъпват така, понеже мъжът, участвал в зачеването на същото това дете, е отказал да поеме отговорност за него. Така той е подтикнал майката към подобна постъпка или се е солидаризирал с нейното собствено нежелание да поеме подобна отговорност. Резултатът е един и същ без значение дали бащата настоява за премахване на „усложнението” във връзката, напуска жената или я подкрепя напълно и мило и разбиращо държи ръката ѝ, докато лекарят извършва манипулацията. Изоставена приятелка и самотна майка не са роли, които някоя жена радушно би приела и всеки мъж, който поставя жена в някоя от тях, всъщност я подтиква към аборт.
Може би е крайно време християните да започнат да говорят по-холистично за аборта, включвайки в разговора и мъжете, и казвайки ясно, че те трябва да поемат своята половина от отговорността. Иначе без да усетим, може да се окажем влезли в ролята на фарисеите от същата евангелска история.
Последно, трябва да си дадем ясна сметка, че воденето на кампании срещу абортите просто не е достатъчно. Да получи шанс за живот едно дете е много важно, но не по-малко важно е какъв живот ще е това. Не малък брой деца макар и родени, се оказват изоставени, а обществена тайна е, че условията в обществените институции за отглеждане у нас далеч не са такива каквито трябва да бъдат. По този начин въпросът за абортите е тясно свързан с редица други въпроси, като условията за отглеждане на изоставените деца, пресичане възможностите за злоупотреби с тях и законодателството за осиновяване. Той също така е свързан и с развитие на добри практики – например, осигуряване на помощ (както емоционална така и материална) на самотните майки, за да пожелаят те все пак да родят децата си, свързване на самотната майка с приемни родители още преди раждането на детето и т.н. За съжаление – според мен крайно неудачно – именно все още прохождащата у нас практика на приемното родителство се оказа под прицела на някои доста гласовити християни у нас.
Всичко това са неща, в които християните традиционно участват активно. В същото време е важно постоянно да си напомняме цялата сложност и отговорност на проблемите, за да не са превърне християнската позиция просто в активизъм на килограм, зад който не стои особено голяма доза далновидност – нещо, в което християните също справедливо могат нерядко да бъдат обвинени. Когато последното се случи, може да се окаже, че ние съвсем реално сме против абортите, но не сме достатъчно „за” живота.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите