Понеделник, 26.09.2022

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Когато пророците са уморени

Main Pic
Публикувана: 20.07.2022
Автор: Наталия Станчева
Прочетена: 459
Коментари: 0
„Готов съм, госпожо. Сега какво да правя?“ Всеки в семейството ни знае историята покрай тази невинна реплика. Веднъж в час по математика, при поредната задача, един от съучениците на дъщеря ми нетърпеливо вдигнал ръка, за да покаже, че е пръв от всички, готов с решението. Учителката подходила нетрадиционно. Не бързала да го похвали (може би за да не съкруши самочувствието на останалите, които още се борили с цифрите), нито му дала нова задача. Само казала кротко: „Почини си малко, преди да правиш нещо.“
 
Винаги се смеем на тази забавна случка, а с времето осъзнаваме колко мъдри са били думите на учителката. Всички имаме нужда да си починем, преди да правим нещо, нали? Често след някоя трудна победа в живота ни – преодоляно препятствие, взет изпит, спечелено състезание, финализирането на важно събитие - адреналинът ни е държал здраво, сякаш можем да хвръкнем и имаме сили и за още, и още, и още… докато не рухнем, изтощени емоционално и физически. Такива сме, хора, които се уморяват.
 
Илия беше човек като нас“, ни казва апостол Яков в посланието си, но ние сякаш отказваме да повярваме. Точно пък Илия! Като нас, слабите, колебливите, грешните! Пророкът, след чиято молитва Господ затваря небесния прозорец и капка дъжд не пада цели три години и половина, и после отново по думата му „пуска“ водата. Същият този пророк с молитва прави една делва с брашно и една стомна с масло на практика бездънни, и пак с молитва възкресява едничкия син на вдовицата от Сарепта. Той се явява главно действащо лице при знаменателното падане на огън от небето, който доказва по безапелационен начин кой Бог е истинен и колко жалки са всички други лъжебожества.  Пак с молитва, никога със свои сили. Илия винаги се моли и действа. Действа, като се моли. Докато се моли, действа. Неслучайно богословите казват за него, че не е „пишещ пророк“, а „действащ“ пророк. Действа наистина, и то с какъв замах действа… докато и този Божий човек не рухва.
 
Четем и не вярваме на прочетеното: че Илия се бил уплашил да не го убият, побягнал, за да спаси живота си, отишъл в пустинята, вървял цял ден, седнал под една хвойна и пожелал да умре. И така да е, трябваше ли толкова брутално откровено да го описва Библията? Да дръпне рязко червеното наметало на супермена от Кармил, за да разкрие пред погледа ни един изтерзан, обезверен и омаломощен мъж? Унизително е да те видят слаб и раним, с разголена душа и съкрушен дух. Болката в ума и тялото отронва: „Стига толкова, Господи. Остави ме да умра. Не съм по-добър от предците ми.“ 
 
Илия е мислел, че само Господ го вижда в момента на слабост и уязвимост, а се оказва, че поколения след поколения по-късно ще знаят за този епизод от живота му. Епизод и срамен, и величав. Просто присъщ на човешкото естество. Именно автентично човешкото в него не спира да вдъхва надежда на всеки, който се е чувствал по подобен начин, смазан и повален. Защото историята не свършва със заспалия от изтощение Илия. Всъщност историята никога не свършва, преди сам Господ да е казал. 
 
Толкова съм благодарна, че и днес можем да прочетем какво е станало после! Едно от най-красивите описания на Божието присъствие е дадено в 3 Царе 19:11-12: „Тогава Господ му каза: Излез и застани на планината пред Господа. И ето, Господ минаваше и силен вятър цепеше хълмовете и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не беше във вятъра. А след вятъра имаше земетресение, но Господ не беше в земетресението. А след земетресението – огън, но Господ не беше в огъня. А след огъня – тих и нежен глас.“
 
Тихо и нежно, Бог се погрижва за уморения си и уплашен пророк, а не го укорява! Оставя го да бъде свидетел на могъществото Му, а после да чуе гласа Му, тих и нежен. Оставя го да поспи, осигурява му храна, дава му да пие вода, говори с него, възлага му нова задача, насърчава го, позволява му да надникне в невидимото („Оставил съм си обаче в Израил седем хиляди души, всички онези, които не са преклонили колена пред Ваал, и всички, чиито уста не са го целунали.“ 3 Царе 19:18) 
 
Точно както при третокласника с решената задача, Господ оставя Илия да си почине, преди да прави нещо. И понеже „Той познава нашето естество, помни, че ние сме пръст“ (Псалм 103:14) и Библията твърди, че е същият вчера, днес и завинаги (Евреи 13:8), можем да сме спокойни, че ще постъпва така и с нас, Неговите деца. Имаме обещанието, че ще ни жали, обича, помага и привдига, когато сме уморени. Имаме насърчението „да пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време.“ (Евреи 4:16) Какво по-подходящо време от дните, когато седим унило умърлушени под своята си хвойна и искаме да се предадем, да се откажем или дори да умрем? Бог обича да идва при уморените точно тогава и да ни говори - нежно, за да превърже и излекува раните ни, и тихо, за да заостри сетивата ни да Го слушаме много внимателно.
 
Photo: Daniele Da Volterra
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
РЕКЛАМА
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg