„Покорството е пътят към свободата, смирението е пътят към насладата, единството- пътят към личността.”
„Докато не се предадеш на Него, няма да имаш истинско аз.“
Много ми се иска да ви разкажа за моя любим автор. В младежките ми години той ме заплени с така известната му книга “Обикновено християнство”, запали ме да чета останалата част от произведенията му, но колкото повече научавам за живота му, толкова повече се възхищавам от характера и посвещението на този велик “динозавър”…
Клайв Стейпълс Луис (или накратко Джак - за всички негови близки), е сред любимите автори на деца и възрастни през последните няколко десетилетия. Творчеството му е изключително дълбоко и разнообразно - той издава над 30 книги приживе - художествена литература, апологетични творби, есета, поезия, философия, епистоларна литература, литературна критика и т.н. Противно на неговите собствени очаквания, светът не само не забравя Луис бързо след смъртта му, но продажбите на произведенията му от тогава насам се увеличават значително. А същевременно следва и публикуването на сборници с есета, проповеди, поезия и кореспонденция след смъртта на Луис - огромна заслуга за това има Уолтър Хупър, който работи като негов асистент в края на живота му. Дж. Р. Р. Толкин, един от най-близките приятели на Луис, казва: “Джак е единственият човек, когото познавам, който е публикувал повече книги след смъртта си, отколкото когато е бил жив.”
Клайв Стейпълс Луис описва себе си като неохотен обръщеник, като някой, когото Бог упорито е преследвал като „небесна хрътка“, докато го улови. Но колкото и да се е опитвал да избяга от божествените аргументи или да ги обори, щом веднъж е убеден и най-накрая се предал, Луис взема решението си да следва Бога напълно сериозно. За него послушанието става ключът към живот в небесна пълнота. И макар издадените му книги да свидетелстват до голяма степен за тази му покорност към Христос, има една друга, по-малко известна страна на живота му, за която си струва да отделим време и внимание.
Някъде между 1935 и 1940 година (запомнянето на дати не е силната му страна) в една сутрешна молитва Луис чува специфичен призив лично към него от Божия страна. Той споделя за тази Божия наредба с приятелите си Оуен Барфийлд и Джордж Сайер. Луис вярва, че Бог му нарежда да отговаря лично на всяко получено писмо. Той обича да пише писма и така да поддържа връзка с приятели, но тогава все още няма хубава представа какво означава задачата, с която се нагърбва в послушание към този небесен призив. Между 1940 и 1945 година той изнася прословутите си лекции по радио BBC, издава „Проблемът болка“, „Писмата на Душевадеца“, „Заличаването на човека“ „Переландра“, „Онази грозна сила“, и „Великата раздяла.“ И изведнъж писмата от читатели от цял свят буреносно заваляват. Стигат до 200-250 писма на седмица. Това, което до скоро Луис възприема като лесна задача от Бога, се превръща в огромен товар. Но даденото обещание пред Бога за Луис си остава обещание, което няма да престъпи. Макар да не разбира защо Бог му е поставил тази задача, той се заема с нея от позицията на твърдата вяра, че когато Бог нарежда, Той знае какво прави, както и че всяко човешко същество притежава свише дарено му достойнство, и следователно на всеки човек дължим уважение.
Според брат му Уорни, Луис пише писма на около дванадесет хиляди души, като с някои от тях поддържа дълга кореспонденция. Луис има само по една става на палците, което е една от причините никога да не се научи да печата на пишеща машина. Когато десетки писма пристигат в един ден и Луис се уморява от дългото писане, брат му поема щафетата и пише отговори на писма под диктовката на Джак.
К. С. Луис в много отношения прилича на старозаветните пророци. Той пише/ казва неща, които счита, че трябва да бъдат казани. Той започва да пише художествена литература в стария класически стил, защото не намира такава литература сред съвременните нему автори. Никога не счита себе си за професионален теолог или апологет, но когато не открива книги в тази сфера на разбираем и език и в достъпен формат, “неохотно” се заема да ги пише. Макар да обича разговорите в кръга от приятели (инклингите), той не счита себе си за умел в съветничество и душегрижителство, и отбягва лични срещи от този вид. Все пак неусетно се заема точно с тази задача, когато приема Божия призив да отговаря на всяко читателско писмо.
След смъртта на К. С. Луис, Уолтър Хупър, а и години след него Лайл Дорсет, се заемат да издирват писмата му - задача, която и до днес не е завършена, но довежда до публикацията на три огромни тома събрани писма (над 3500 страници), както и отделни издания с писма до деца, до една американска дама и т.н. А тези писма са истинска съкровищница. Луис, който често е болен, на легло, с болки от инфектиран бъбрек, слабо сърце и други вътрешни болести, не пропуска да отговори с нежност и грижа на всяко дете, което му пише, да бъде като стриктен, но любящ учител в съветването на хора, които са му писали за своите проблеми, изкушения и грехове. Писмата са откровени, пълни с истинска загриженост, с обещание за молитва, с градивен съвет и понякога с молба за молитва за самия Луис. Лайл Дорсет разказва за намирането на една такава колекция от писма до някогашна студентка, отпаднала от университета. Тя пазела писмата си от него и често ги препрочитала във време на нужда. Била на прага на самоубийство, когато писмо от Луис я възпира. По-късно пак негови писма я довеждат до познаването на Христос, спасяването на брака ѝ и помагат във възпитанието на проблематичната ѝ дъщеря.
Едно от най-популярните писма на Луис към деца е това към кръщелницата му. Но той пише със същата нежност и уважение към всяко друго дете. Споделя с децата някои свои неволи и сериозно разчита на техните молитви. Ето няколко откъса от гореспонатото писмо:
“Скъпа моя Сара,
Съжалявам да кажа, че няма да мога да дойда на първото ти причастие тази събота. За повечето мъже събота следобед е свободно време, но при мен живее възрастна дама с инвалидност, за която се грижа, а уикендът е времето, когато нямам никаква свобода и трябва да се опитам да бъда медицинска сестра, секач на дърва, иконом, прислужница и секретарка в едно. Надявах се, че ако старата дама е малко по-добре от обикновено и ако всички останали хора в къщата са в добро настроение, да успея да избягам следващата събота. Но старата дама е много по-зле от обикновено и повечето хора в къщата са в лошо настроение. Така че трябва да „си стоя в кораба“.
Ако бях дошъл и се бяхме срещнали, страхувам се, че можеше да ме намериш за много срамежлив и скучен. (Между другото, винаги помни, че старите хора могат да бъдат толкова срамежливи пред младите хора, колкото младите хора могат да бъдат пред старите. Това е обяснението за онова, което ти се струва идиотски начин, по който толкова много възрастни говорят с вас).
… предполагам, че трябва да се опитам да ти дам съвет. И съветът, който ми идва наум е следният; не очаквай (имам предвид, не разчитай и не изисквай), когато приемеш първото си причастие, да изпиташ всички чувства, които ти се иска. Може да се случи, но може и да не стане така. Но не се тревожи, ако не получиш тези чувства. Не те са от значение. Нещата, които ти се случват, са съвсем реални неща, независимо дали се чувстваш така, както би искала… Това, между другото, е една от малкото теми, за които струва ми се, поне нещо разбирам. Години след като започнах да приемам причастие редовно, не мога да ти опиша колко притъпени бяха чувствата ми и как вниманието ми се отклоняваше в най-важните моменти. Едва през последната година или две нещата започнаха да се оправят, което само показва колко е важно да продължим да правим това, което ни се казва.
… Разбира се, винаги те споменавам в молитвите си и най-вече в събота. Ти прави същото и за мен.
Твой любящ кръстник
К. С. Луис”
Огромна част от писмата на К. С. “Джак” Луис са именно това - късчета любов, порции душегрижителство, прозорчета към Христос. Те са небесен полъх за оригиналните им получатели, остават небесен полъх и за нас. Луис отделя поне по два часа на ден в писането на писма - и това на фона на изключително натоварен график на писател, преподавател, лектор, академик, понякога и проповедник.
Макар продажбите на книги да му осигуряват значителни доходи, Луис продължава да живее изключително скромен живот. Носи старите дрехи на баща си, използва старите мебели в къщата си, докато се разпаднат, а поне две трети от доходите му като писател отиват в благотворителни дарения.
Верен на своите убеждения, животът на Луис е точно такъв, за какъвто говори Йоан Кръстител - Христос расте, а той се смалява. Приятели, читатели, студенти на Луис разказват безчет истории на свои преживявания с него, които ме навеждат на мисълта, че от време на време в човешката история се срещат хора, които вземат напълно сериозно живота си с Христос и необяснимо обръщат хода на живота в тази земя. Ето един такъв разказ на Уолтър Хупър за първата му среща с Инклингите, на която го завежда Луис:
“С него (Луис) се говореше толкова лесно в тази група от хора. Той те привдигаше и предразполагаше, вместо да те кара да се чувстваш незначителен или невеж. Той те издигаше! В това отношение той приличаше на Бога. Той искаше да блестиш. Той наистина желаеше най-доброто от теб да засияе. Интересното беше, че самият той не говореше много. Но правеше възможен добрия разговор. Никога не съм срещал друг човек, толкова способен да те издигне и да те накара да заблестиш. Когато си тръгнах от тази среща си казах: “Е, Уолтър Хупър, май започваш да ставаш интелигентен!”
… След срещата излязохме отвън и Луис се наведе да даде пари на един просяк, който седеше на ъгъла. Срамувам се от това, което казах тогава. Казах обичайния коментар: “Не се ли притесняваш, че този човек ще похарчи парите за питиета?” А той отвърна: “Ами, ако запазя парите, тогава аз ще ги похарча за същото.”
Едва ли имаме по-пресен и по-убедителен пример за това какво означава да живееш в автентично библейско смирение. К. С. Луис живее в синхрон с християнските си убеждения:
„Товарът или тежестта, или бремето на славата на моя ближен трябва да бъдат положени на гърба ми, товар, толкова тежък, че само смирението може да го понесе, и гърбовете на гордите ще бъдат пречупени.
…
Няма обикновени хора. Никога не сте разговаряли с простосмъртен. Нации, култури, изкуства, цивилизации - те са смъртни и техният живот е за нас като живот на насекомо. Но тези, с които се шегуваме, с които работим, с които се женим, които подиграваме или с които злоупотребяваме - те са безсмъртни - безсмъртни ужаси или вечни великолепия.
Това не означава, че трябва да бъдем непрекъснато твърде сериозни. Трябва да се забавляваме. Но нашето веселие трябва да бъде от онзи вид (и всъщност това е най-веселият вид), който съществува между хората, които от самото начало са се отнасяли сериозно един към друг - без пренебрежение, без превъзходство, без предубеждение. " (откъс от “Бремето на славата”)
Неочакваното, трудно, натоварващо служение на Луис с неговите писма е променило и продължава да влияе над живота на безброй хора. Това е един от онези приноси на послушание пред Бога, които дават плод повече от хилядократно. Струва ми се, че Луис, който дълбоко уважава светците, е един от хората, които съзнателно и несъзнателно изпълняват молитвата на Свети Франциск.
Господ превръща Луис в инструмент на Неговия мир - да сее любов, да превързва душевни рани, да влее вяра, където има съмнение, да посее надежда и светлина, където има отчаяние и тъмнина, да донася радост, утеха, разбиране и обич. За всички тези неща, редом с милиони други хора, мога да засвидетелствам и аз. Познаването на Луис ми помага безкрайно много в познаването на Бога.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите