Събота, 26.11.2022

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Първият и Първата

Main Pic
Публикувана: 06.11.2022
Автор: Людмил Ятански
Прочетена: 185
Коментари: 0
Имало едно време един дядо и една баба. Те си живели щастливо и безгрижно, но не за дълго.
 
Бабата била баба, но много млада. Никога не била дете. Появила се такава, каквато и останала стотици години - млада и безпаметно красива. Нямала детство и кукли, с които да си играе. Единствената "кукла" била дядото. А той бил с няколко часа по-възрастен от бабата. И той никога не бил дете. Никога не си играл с колички или някакви конструктори. Просто нямало конструктори и колички. Нямало и шосета. Нямало и кукли. Единствено бабата и прекрасната градина, в която били родени. "Родени" е неточно да се каже, но най-близо до човешкото битие.
 
Живели бабата и дядото щастливи в градината. Купували и продавали апартаменти, къщи. В хладилника им винаги се намирала най-прясната и вкусна храна. Плодове всякакъв вид, зеленчуци. Животните били за компания и развлечение. Отсъствали от хладилника. Всъщност и самият хладилник отсъствал. Не бил нужен. Плодовете не се разваляли, нито пък зеленчуците.
 
Нямало нужда и от пералня, нито от сушилня. Дрехите не се цапали, а пък дори да се позацапали малко, дъждът ги изпирал и изсъхвали на раменете на двамата човека. И това липсва в картината. Нямало изобщо дрехи. Нямало какво да се цапа. Нямало какво да крият и от кого да се крият. Били чисти. А и къщи нямало, така че се оказва, че и продажби и покупки нямало, защото трябвало да купуват и продават сами от себе си. А те не познавали даже парите. Не можели да натрупат големи богатства, защото просто не било нужно. Не познавали недоимъка, нито пък знаели какво е смърт. Не било нужно да трупат богатства, които да им стигнат за този, пък дори и за отвъдния живот. Достатъчни им били по един пъпеш или диня на ден. Можело и малко портокали или пък банани. Абе просто някакъв плод, който висял по дърветата. Всичко било свежо и в изобилие. Но как е възможно да има щастие без пари? Без купуване, продаване? Как е възможно щастие без сравнение с другите? Какво щастие е това да си доволен от това, което имаш?
 
И се оказало точно така. Бабата и дядото имали всичко. Даже знаели причината за своето съществуване. Познавали Този, който откъснал от себе си една въздишка и я вложил в тях, за да оживеят. Той бил с тях и си разговаряли. Можели да питат каквото си поискат и да научат отговора. Имали всичко. Но какво значи всичко? Нима човек може да знае всичко? Нима няма нещо, което не познава и по тази причина не притежава? Или пък го притежава, без да го познава?
Що за щастие е това, при което имаш всичко, от което се нуждаеш, а на всичкото отгоре няма с кого да се сравняваш?
 
И започнала одисеята на бабата и дядото.
 
Имало едно време една змия, която говорела и ходела на закърнелите си в днешно време крачка. Заприказвала един ден тя жената под сянката на красиво дърво. Дървото, което раждало единствения забранен плод. И я питала как може да бъде щастлива в един свят, в който има забранени неща. И особено в свят, в който няма с кого да се сравнява. Друго си е да се сравни с Бога и да види, че Той я превъзхожда с нещо. А може да бъде като Него. И състезанието започнало. Младата възрастна жена посегнала към "щастието" да бъде като Бога. Неограничена в знание и в какво ли не. И откъснала желания, забранен плод. И нещастието започнало.
Защото има ли по-голямо зло от това да се сравняваш с Несравнимия? Има ли по-голямо зло от това да се сравняваш със себеподобния? Ние сме неповторими и незаменими. Творецът е Уникален, Необозрим, Неизчерпаем на любов, радост, мир... Неограничен в сила. Богат, та богат. Земните богатства бледнеят и са като слама в сравнение с Него.
 
И ето, имало едно време една баба и един дядо, които напуснали градината и присъствието на Твореца. Защото ослепели за истинското щастие, заслепени от измамното.
 
И започнало голямото пътуване през тръните и бодилите на неудовлетворението, страха и разлъката с Бога. Започнал и трънливият път на дългото завръщане към градината, към мира с Твореца. И приказката продължава, писана от всички потомци на тези баба и дядо.
 
Пиша я и аз. Но там някъде по пътя, Творецът ни кани да се върнем обратно. Да влезем в Неговата градина. Да оставим на входа жълтите стотинки, за които си продаваме живота, и да влезем при Неговото злато, прозрачно като кристал. И да ходим по него. Да оставим на входа нашата немощ и тление и да вземем Неговата сила и безсмъртие, вечен живот.... И да напишем нова приказка. Която да няма край. Не защото е нещастен, а защото там щастието никога не свършва...
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани
Books-bg
books-bg.com

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg