Извинявай!

Публикувана: 10.03.2023
Автор: Людмил Ятански
Прочетена: 837
Коментари: 0

Сподели

Отварям устата си и бъркам в нея с два пръста, даже с повече. И напипвам нещо меко. Това е езикът ми. Той е мек, гъвкав, грапав, разтеглив. Просто една мръвка месо, която се разполага в устната ми кухина и се чувства доста добре там. Освен че през него преминава всичката храна, която поглъщам, и всичките питиета, които изпивам, той издава и звуци. Един път помага за храносмилането и предава на тялото ми всичките вкусове, които усети, и доставя голяма наслада, и втори път през него и чрез него излиза цялата ми реч. Нищо от това, което казвам, не се случва без неговото участие. Всъщност той е централната фигура.

Една стара мъдрост гласи, че "мекият език троши кости". И аз отново бъркам в устата си, за да видя дали езикът ми е мек. И се успокоявам - мек е! Пръстите ми хващат нещо меко и еластично. Това е езикът ми.

Какъв парадокс, мекият ми език може да хвърля много остри стрели и да забива тънки ножове. Да удря с камъни и да залива с вряла вода. Може и със студена.

Но може и да милва и прегръща. Може да радва и отнема товари. Може да насърчава и привдига. Може да утешава и укрепва. Една мръвка в устата върши невероятни дела. Светът бива управляван със силата на словото. Една дума и може да започне война. Една дума и може да се излее голямо изобилие.

"Мекият език троши кости"! Всъщност има голяма сила в мекия, благия език. Както и в злия и острия. Но, питам се, дали това малко парче месо е източникът на изречените думи? Може ли просто няколко мускулни влакна да предизвикват такива драматични обрати в живота на хората? Или има нещо повече от мърдане на мускули и произвеждане на звуци? Очевидно не всичко се заключава в трептенето на гласните струни и мърдането на езика и устните. Има една друга част, един друг мускул, който май се крие зад всичко изречено, а именно сърцето.

Колко интересно! Ние свързваме този централен мускул с всичките емоции и душевни преживявания на личността. А древните са смятали, че вътрешностите и в частност черният дроб са средището на емоциите и вълненията на душата. Колко забавно! Където и да се извършват химическите реакции, които отбелязват емоционалния живот на душата, истината е, че вътрешният човек управлява и сърцето, и езика, и устните, и гласните струни. И това, което става в "сърцето" или в "черния дроб", или които и да са вътрешности, управлява езика, управлява речта. И ако "сърцето" е зло, езикът бълва отрова. Ако "сърцето" е болно, езикът изрича болни слова. Ако "сърцето" е меко, езикът меко троши кости. Благата дума врата отваря. А тя извира от едно благо и добро "сърце".

Няма по-големи рани от раните, нанесени с езика. Няма по-голяма радост и по-голяма наслада от причинените от езика.

Напоследък се замислям за една-единствена дума. Дума, която върши чудеса. Думичката "извинявай". Тя се произнася много лесно. И интересното е, че дори и изречена самостоятелно, носи повече заряд, отколкото безброй изречения. Но е толкова дефицитна. Толкова неупотребявана. Прашасала.

Употребяват я само силните. Слабите дори не я познават. Те, като изчерпят силата на езика, включват в употреба юмруците. Разбиват глави, усти и челюсти. Но победа не постигат.

Една проста дума постига повече от тон други, подкрепени и с насилие.

Защо е толкова трудно някой да каже на друг простичко "извинявай"?

Май отварям една неизчерпаема тема...

"Извинявай" може да бъде изречено само от човек, който е достатъчно силен да си признае, че е сбъркал. Човек, който не се страхува от истината. Напротив, обича я. Това е силният човек. Човекът, който е разбрал силата на Истината. И е позволил истината да освети живота му.

Няма да говоря за слабия, защото той е точната противоположност на силния. Не вижда нищо друго, освен грешките на ближния.

А силният може да владее езика си. И да го направи мек. Като моя. Някога и моят беше остър. Но сега си отвярям устата и бъркам с два пръста, даже повече, и пипам... напипвам нещо меко, грапаво... това е езикът ми. Само от време на време изстрелва някоя стрела... просто малко стари навици. Но неговото бъдеще е да омеква и да омеква. Какво славно бъдеще, а?

Мекият език троши кости. А острият бива строшен.

Сподели: