Жилища на Духа

Публикувана: 05.09.2023
Автор: Дж, Смит
Прочетена: 370
Коментари: 0

Сподели

Има една стара проповедническа шега, която вероятно сте чували и преди. Едно село било заплашено от надигащи се води. Там живеел посветен християнин, който бил убеден, че Бог ще му дойде на помощ и ще го спаси от бедствието. Когато водата достигнала до колене неговите съселяни започнали да напускат селото с гребни лодки и го увещавали: „Влизай вътре! Ние ще те спасим.” „Не, не, аз ще се оправя,” отговорил човекът. „Бог ще ме спаси.” Учудени приятелите му продължили да гребат.

Водата продължила да се почаква и започнала да тече през прозорците. Нашият посветен християнин, объркан, но все още твърдо уверен в очакванията си, изгребвал водата от стаята си, когато чул шум от моторница. „Хайде, влизай,” извикал неговият спасител. „Тук сме, за да те спасим.” „Не се грижете за това,” казал човекът, задъхан от изгребването. „Аз съм добре. Бог ще ме спаси.” Човекът с лодката настоявал, но напразно.

Накрая човекът трябвало да се качи на покрива на къщата си. Тъмни, надигащи се води заливали всичко. Селото било притихнало. Премръзнал, объркан, опитващ се по всякакъв начин да потисне съмненията си, човекът стоял на покрива на къщата си, когато чул от приближаващ се хеликоптер. Насочвайки се към него машината се снишила, докато той накрая осъзнал, че е дошла да го прибере. Екипажът хвърлил един кош и пилотът извикал през воя на витлата: „Качвайте се, господине! Всичко ще бъде наред. Тук сме, за да ви спасим.” Няма да сте учудени от отговора на човека: той отказал, позовавайки се още веднъж на своята увереност, че Бог ще го избави. Пилотът се опитал по всякакъв начин да го убеди, но напразно. Хеликоптерът си тръгнал без пътник.

Историята свършила трагично. В небето обърканият човек с уважение казал на Господа: „Мислех, че ще ме спасиш. Къде беше?”

„За какво говориш?” отговорил Господ. „Изпратих ти лодка, моторница и хеликоптер. Какво повече искаш?”

Историята, макар и хумористична, съдържа важна истина: ние твърде често търсим Духа в необикновеното, докато Бог е обещал да бъде с нас в обичайното.[1] Ние търсим Бога в новото и непознатото, сякаш Неговата благодат винаги е едно „събитие” докато Той е обещал, че Неговият Дух вярно ще използва обичайните благодатни средства – Словото, Трапезата. Ние продължаваме да търсим Бога в новото, сякаш благодатта винаги е длъжна да дойде с поредната новост, но Исус ни насърчава да търсим Бога в обикновеното, ежедневна храна.

Майкъл Хортън отбелязва нашата склонност към необикновеното, което означава, че ние завършваме, пренебрегвайки обикновените благодатни средства точно под носа ни. „Американското християнство е една история от непрестанни катаклизми в църквите и в живота на отделните хора. Започвайки с необикновено преживяното обръщение нашият живот е мотивиран от постоянно очакване на Следващото Голямо Нещо. Ние се отегчаваме от обичайните Божии благодатни средства, посещавайки църквата седмица след седмица. Ученията и дисциплините, които са формирали вярното християнско свидетелство в миналото, често са маргинализирани или заменяни с някаква нова мода или метод. Новото и подобреното може да ни заслепи за момент, но скоро се превръща в „миналогодишното.”

По-конкретно, историята илюстрира един въплъщенски урок: Бог ни среща там, където сме. Докато ние може да очакваме някаква забележителна божествена форма на общуване Бог се появява пред наводнената ни къща с кану, моторница или хеликоптер. По подобен начин Бог знае, че ние сме създани, водени от навици, Той ни е създал такива. Бог знае, че ние сме движени от апетити, които не винаги съзнаваме, че желанията и копнежите ни са записани в нас от определени формиращи навици практики, които ни учат какво да желаем. Ако сте създание на навика, чиято любов е била деформирани от разбъркани светски литургии, тогава най-добрият дар, който Бог може да ви даде са вдъхнати от Духа практики, които ще реформират и обучат наново вашата любов. Така Той ни среща там, където сме с контраформниращи практики, с формиращи апетитите ни ритуали и насочващи любовта ни литургии. Той ни дава подсилени от Духа практики както Божий дар за Божия народ. Това има предвид Далас Уилърд, когато говори за „Духа на дисциплините” – че духовните дисциплини са тръбопроводите, по които тече променящата благодат на Духа. Искам да допълня ударението на Уилърд върху индивидуалното практикуване на духовните дисциплини с нещо, което може да се окаже една контраинтуитивна теза за нашия „милениален” момент: че най-силната, заредена, трансформираща страна от работата на Духа се намира на най-неочакваното място – църквата!

Нямам някаква радикална теза за ученичеството, която да ви предложа. Няма да намерите нова програма или непозната формула, някаква преди това непозната тайна открита от един гуру, който най-накрая е решил проблема с ученичеството – подобно на духовния еквивалент на тези хапчета за отслабване, които рекламират по телевизията (Само ако беше така!). Точно обратното, моят аргумент е напълно противоположен на новаторството, той е древен: църковното поклонение е сърцето на ученичеството. Да, християнското формиране продължава през целия живот, от Понеделник до Неделя, седмица след седмица, но то отразява и е подхранвано от живота на поклонение на църквата, събрана около Словото и Трапезата. Не съществува освещение без църквата, не понеже сградите са свързани с някакво суеверие или магия, а понеже църквата е самото тяло Христово.

Както веднъж казва Крейг Дикстра: „Животът на християнската вяра е практикуването на много практики,” не понеже това е нещо, което самите ние осъществяваме, а понеже тези практики са „обиталища на Духа.” Практиките на молитва и пеене, проповядване и даване, кръщение и Трапезата, са канутата, моторниците и хеликоптерите, които Бог в благодатта Си поставя на пътя ни. Те ни срещат там, където сме като създания на навика, които са формирани от практики и ни приканват в една общност на практиките, която е самото тяло на Неговия Син. Богослужението е начинът, по който ние се учим да „се обличаме” Христос (Кол. 3:12-16).

Превод: Радостин Марчев

Сподели: