Какво искаш? Това е въпросът. Това е първият, последният и най-фундаменталният въпрос на християнското ученичество. В евангелието според Йоан това е въпросът, който Исус поставя на тези, които желаят да го следват. Когато двама кандидат-ученици запалени от ентусиазма на Йоан Кръстител понечват да го последват, Исус се обръща към тях и многозначително пита: „Какво искате?“ (Йоан 1:38).
Това е въпросът, скрит зад почти всеки друг въпрос, който Исус задава и на нас. „Ще ме последваш ли?“ е другата версия на „Какво искаш?“ както и фундаменталният въпрос, който Исус задава на своя провалил се ученик Петър: „Обичаш ли ме?“ (Йоан 21:16).
Исус не се обръща към Матей и Йоан – или към теб и мен – питайки ни „Какво знаеш?“. Той дори не ни пита: „Какво вярваш?“ Той пита: „Какво искаш?“ Това е най-острият, пронизващ въпрос, който Исус може да ти зададе, именно понеже ние сме това, което искаме. Нашите стремежи, копнежи и желания са в сърцето на нашата идентичност – изворът, от който произтичат нашите действия и поведение. Желанията ни отразяват сърцето ни – епицентъра на човешката личност. Затова Писанието заключава: „Повече от всичко, което пазиш, пази сърцето си, понеже от него са изворите на живота.“ (Притчи 4:23). Можем да кажем, че ученичеството е един начин да помогнем на сърцето си, да бъдем внимателни и съзнателни за това, което обичаме.
Поради тази причина ученичеството е повече въпрос на глад и жажда, отколкото на познание и вярване. Заповедта на Исус да Го следваме е една заповед да подредим нашите животи и желания спрямо неговите – да желаем това, което желае Бог, да се стремим към това, към което се стреми Той, да гладуваме и жадуваме за Бога и да копнеем за един свят, където Той е все во все – едно видение, събрано в кратката фраза „Божието царство“.
Исус е учител, който не просто информира интелекта ни, но и формира целия ни живот. Той не се задоволява просто да сложи нови идеи в умовете ни – Той не иска нищо по-малко от нашите желания, нашите копнежи. Неговото „учение“ не докосва просто спокойното, разумно, колективно пространство на разсъждението и съзерцанието. Той е учител, който завладява горещите, страстни територии на сърцето. Той е Словото, което „пронизва до разделението на душата от духа“ (Евреи 4:12). Да следваш Исус означава да станеш ученик на равина, който учи как да обичаш. Да бъдеш ученик на Исус означава да се запишеш в училището на любовта. Исус не е главният лектор. Неговото училище на любовта не прилича на ликционна зала, където ние пасивно си водим записки, докато Исус излива факти за себе си в една молитва в натежали от текст „Пауър поинт“ слайдове.
И все пак ние често пристъпване към ученичеството като към едно най-вече дидактическо начинание – сякаш да станеш ученик на Исус е в голямата си част интелектуален проект, начин за събиране на познание. Защо е така?
Понеже всеки подход към ученичеството и християнско формиране приема един неизказан модел на това какво са хората. Макар тези приемания в голямата си част да остават неизречени, ние все пак работим с някои фундаментални (макар и незаявени) мнения за това какви същества сме – и следователно какъв вид ученици сме. Ако да бъдеш ученик означава да се учиш от и да следваш Исус, тогава много зависи от това какво мислиш, че представлява „ученето“. И какво мислиш, че представлява учението зависи до голяма степен от това какво мислиш, че представляват хората. С други думи, вашето разбиране за ученичеството ще отразява един набор от мнения за самата природа на човешките същества, дори ако никога не си задавате тези въпроси.
Осъзнах това осезаемо преди няколко години. Докато прелиствах страниците на известно християнско списание, бях впечатлен от цветната обява на програма за запаметяване на библейски стихове. В центъра на обявата имаше човешко лице, над чието лице беше написано: „ТИ СИ ТОВА, КОЕТО МИСЛИШ“. Това е много ясен начин да изкажеш това, което мнозина несъзнателно приемат. По начин, който е по-скоро „модерен“, отколкото библейски, ние сме учени да приемаме, че хората са фундаментално мислещи същества. Макар да е възможно никога да не сме чели – или дори чували за – френския философ от 17 век Рене Декарт, много от нас несъзнателно споделят неговото определение за същността на човека като res cogitans, „мислещо същество“. Подобно на Декарт ние виждаме телата си (в най-добрия случай!) като неприсъщи, временни средства, които разнасят наоколо нашите души или „умове“, които са местата, където се случва истинското действие. С други думи ние си представяме хората като гигантски кукли-умове – с огромни глави и дребни, маловажни тела. Ние определяме ума като „контролиращ мисията“ на човека, неговото мислене определя какви сме ние. Мотото „Ти си това, което мислиш“ свежда хората до набучени на кол мозъци. Иронично, подобно мислене приема, че „сърцето“ на човека е неговият ум. „Мисля, следователно съществувам“, казва Декарт, и по-голямата част от нашите подходи към ученичеството завършват с приемане на неговото виждане.
Подобен интелектуален модел за човешката личност – който ни свежда просто до интелект – предполага, че ученето (и следователно ученичеството) е най-вече въпрос на депозиране на идеи и вярвания в умствени контейнери. Критичните теоретици по обучение, следвайки Пуло Фриеири, го наричат „банков“ модел на обучението: ние гледаме на учещите се, сякаш те представляват сейфове с депозити от познания и идеи – просто интелектуални приемници на вярвания. След това ние мислим за действията като за един вид „отдръпване“ от тази банка на познание, сякаш нашите действия и поведение завършват с един избор, сякаш нашето поведение е било в основата си заключението на един малък силогизъм в главите ни, където ние начертаваме своя път през света. Във всичко това ние пренебрегваме силата на навика.
Така ние приемаме, че един ученик се учи, ако приема повече информация за Бога чрез Писанието – сериозното ученичество всъщност е ученичество на ума. И, разбира се, това е вярно. Писанията ни наставляват да пленяваме всяка мисъл за Христос (2 Кор. 10:15) и да се преобразяваме чрез обновяването на умовете си (Римл. 12:2). Един ученик на Исус ще изучава Словото, той е човек, „който се наслаждава в Господния закон“ (Пс. 1:2). Ако сте сериозен относно своето следване на Исус, ще пиете при всяка възможност от познанието за Бога, Божието Слово, търсейки какво Той изисква от нас и какво иска за своето творение. Вие не се появявате само за поклонение и проповед: вие сте там, за да участвате в семинари, присъединявате се към малки групи за изучаване на Библията, четете ежедневно Библията си, посещавате всяка конференция, която можете, поглъщате книги, които ви помагат да разберете по-добре Бога и неговото Слово, пиете знанието. Вие искате да учите.
Иронично, това е вярно дори за версиите на християнската вяра, които са обявени за „антиинтелектуални“. Множество модели на християнско благочестие и християнско изграждане се фокусират тясно върху запълване на интелектуалните ни кладенци с библейско познание, убедени, че ние ще можем да обмислим своя път към светостта – освещение посредством интелектуален трансфер. Наистина точно това е убеждението, стоящо зад обявата на програмата за запаметяване на библейски стихове, спомената по-горе: Ако „ти си това, което мислиш“, тогава запълването на мисловния ти орган с библейски стихове ще рефлектира в християнски характер, нали така? Ако „ти си това, което мислиш“, тогава промяната на това, което мислиш трябва да промени това кой си, нали така?
Нали?
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите