Ако вие сте това, което обичате и крайната ви любов се формира и е насочвана от потапянето ви в практики и културни ритуали, тогава подобни практики фундаментално формират живота ви. На карта тук е заложена собствената ви идентичност, фундаменталната ви вярност, централните ви убеждения и копнежи, които формират както вашето себеразбиране, така и начинa ви на живот. С други думи това съревнование на културни практики е борба за сърцето ви – центърът на човешката личност, създадено за Бога, както ни напомня Августин. По-конкретно при формирането на вашите любови на карта са заложени вашата религиозна и духовна идентичност, която се изразява не само в това, което мислите или вярвате, а в това, което правите – и в това, което тези практики причиняват на вас.
За да оценим духовната значимост на подобни културни практики нека да наречем този вид формиращи, оформящи нашите любови ритуали „литургии.” Това е една донякъде остаряла, църковна дума, но аз искам едновременно да я реабилитирам и разширя, понеже тя добре улавя крайния аспект на този модел на човешката личност: да кажем „ти си това, което обичаш” е синоним на „ти си това, на което се покланяш.” Големият реформатор Мартин Лутер веднъж казал: „Към каквото те тегли сърцето ти, това е твоят истински бог.” Ние се превръщаме в това, на което се покланяме, понеже това, на което се покланяме, е това, което обичаме. Както казахме въпросът не е дали се покланяме на нещо, а на какво се покланяме – което е причината Жан Калвин да говори за човешките сърца като за ”фабрика за идоли.” Ние не можем да не се покланяме понеже не можем да не обичаме нещо крайно.
Тогава нашите идолопоклонства са повече литургични отколкото богословски. Нашите най-примамливи идоли са не толкова интелектуални измислици, колкото любовни проекции – те са плодове на изкривени желания, а не просто неразбиране или невежество. Вместо да внимаваме за погрешни учения и да анализираме културата, за да отсеем изопачените послания ние трябва да разберем, че навсякъде съществуват съперничещи литургии. Тези педагогии на желанията са в един смисъл културни литургии, съперничещи форми на поклонение.
Да бъдеш човек означава да бъдеш покланящо се животно, същество, чийто любови са формирани от нашето поклонение. И поклонението не е избирателно. Дори един писател като Дейвид Фистър Уолъс, койкто няма богословска цел, признава, че да бъдеш човек означа да се покланяш. В своята известна лекция в колежа Кениън той се изразява по следния начин: „В ежедневните житейски битки не съществува такова нещо като атеизъм. Няма такова нещо като отказ от поклонение. Всеки се покланя. Единственият избор, който имаме, е на какво ще се покланяме. И един забележителен факт, свързан с избора на някакъв бог или нещо духовно, на което да се покланяме – без значение дали това е Исус Христос или Алах, Яхве, майката богиня или четирите благородни истини от някакъв неразрушим етичен принцип – е, че почти всичко, на което се покланяте ще ви изяде живи. Ако се покланяте на пари или неща – ако там поставяте истинският смисъл на живота – тогава никога няма да имате достатъчно. Никога няма да чувствате, че имате достатъчно. Това е истината. Покланяйте се на собственото си тяло, красота и сексуална привлекателност и винаги ще се чувствате грозен и когато възрастта започне да се проявява вие ще умрете милион пъти преди действително да ви погребат. На едно ниво ние вече знаем това – то е било кодифицирано като митове, притчи, клишета, епиграми: скелетът на всяка голяма история. Номерът е да държим тази истина пред нас ежедневно. Покланяйте се на силата – ще се чувствате слаб и уплашен и ще се нуждаете от дори повече власт над другите, а да държите страха на разстояние. Покланяйте се на интелекта си, да бъдете приеман като умен – ще завършите, чувствайки се глупав, измамник, който може да бъде разкрит всеки миг.
Коварството за тези форми на поклонение не е, че те са зли или греховни, а че са несъзнателни. Те са заложени да действат. Те са това поклонение, в което вие се плъзгате малко по малко, ден след ден, ставайки все по-избирателен за това, което виждате и как преценявате, без никога напълно да съзнавате какво правите.”
Уолъс вижда неизбежността на поклонението, но пропуска една важна характеристика на човешките желания: че не можете да достигнете до правилното поклонение просто чрез мислене. Осъзнатостта не е единственото – или дори адекватното – решение на предизвикателството, което той правилно разпознава. Един по-холистичен отговор е съзнателно да рекалибирираме несъзнателното, да се покланяме добре, да се потопим в литургии, които сочат към Божието царство именно така, че дори несъзнателните ни желания и копнежи – любовните, невидими начини, по които гледаме на света – да започнат да сочат към Бога и към това, което Бог желае за Своят свят. Чрез едно духовно поклонение Божията благодат улавя и насочва дори несъзнателното.
Можем да видим следи от тази интуиция, ако се върнем към писмото на Павел до колосяните. След наставлевнието в 3:12-14 Павел разглежда поклонението: „И нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призвани в едно тяло; и бъдете благодарни. Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си” (Колосяни 3:15-16).
Това, което Павел описва, доста прилича на, е, на поклонението на църквата, това „тяло,” в което ние сме призовани. Сега вече можем да видим връзката: ние се обличаме с Христовата любов (ср. 12-14) и „обличаме” добродетелите на любовта както оставяме Христовото слово да обитава в нас богато, като се учим и наставляваме един друг, като пеем псалми, химни и духовни песни. Практиките на християнското поклонение тренират нашата любов – те са практики за идващото царство, определящи ни като граждани на Божието царство.
Трябва да разберем, че християнското поклонение по своята същност е едно контраформиране на тези съперничещи литургии, в което ние често се потапяме, културните практики, които скрито пленяват нашите любови и копнежи, декалибрирайки ги, насочвайки ги към съперничещи версии на добрия живот. Това е причината поклонението да представлява сърцето на ученичеството. Ние не сме в състояние да се противопоставим на силата на културните литургии както изливаме дидактична информация в умовете си. Не можем да декарибрираме сърцата си отгоре - надолу единствено чрез информационни мерки. Ориентацията на сърцата се случва отдолу - нагоре, чрез формирането на нашите навици на желанията. Да се научим да обичаме (Бога) изисква практика.
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите