начало > Християнски живот > Любовта е избор

Любовта е избор

Публикувана: 17.09.2023
Автор: Дж. Смит
Прочетена: 458
Коментари: 0

Сподели

Центърът на гравитацията на нашата идентичност се намира в сърцето – в интуитивните места на нашите копнежи и желания. Нашите желания ни насочват и водят към някакъв краен telos, който ние приемаме за добър живот, версията на царството, в която живеем. Да бъдеш човек означава да обичаш нещо крайно.

Но ние ще оценим значението на това за ученичеството, ако разберем, че подобна любов е един вид несъзнателно желание, което ни ориентира към нещо, без да е необходимо да мислим за него. За да избегнем редукционисткото клише, че любовта е чувство ние понякога (правилно) подчертаваме, че любовта е избор или както си тананика Клинт Блак, любовта е „нещо, което правим.” В определен смисъл това е вярно. Но в друг смисъл любовта, така както тук говорим за нея – любовта като нашата най-фундаментална ориентация към света – е не толкова избор, колкото основна наклонност, една определена ориентация, която определя изборите, които правим.

Това е един много древен и библейски начин на мислене за любовта. Всъщност когато погледнем отново към Павел без замъгляващите очила на разбирането за човека като мислещо същество, ще забележим нещо интересно за начина, по който той описва любовта. Вижте как той наставлява християните в Колоса: „И тъй, като Божии избрани, свети и възлюбени, облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение. Претърпявайте си един друг, и един на друг си прощавайте, ако някой има оплакване против някого; както и Господ е простил вам, така прощавайте и вие. А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството” (Кол. 3:12-14).

Павел използва метафората за обличането, за да опише христоподобния живот. „Да облечеш” Христос означава да се облечеш с милосърдие, благост, смирение, кротост и дълготърпение (ср. Римл. 13:14). И над всички тези неща ние трябва да се „облечем” с любов. Сякаш любовта е големият колан, който държи заедно всички останали дрехи. Но забележете след това как Павел описва всички тези характеристики на христоподобието: те са добродетели. Дотогава докато имаме смътното усещане, че добродетелта е една етична категория ние сме изгубили класическото разбиране и поради тази причина няма да разберем това, което Павел казва. Нека накратко да обясня основата на добродетелите, така че да можем да помислим върху следствията от наставлението на Павел по отношение на любовта.

Добродетелите, съвсем просто, са добри морални навици. (Можете да се досетите, че лошите морални навици са наричени „пороци.”) Добрите морални навици приличат на вътрешни разположения към доброто – те са качества на характера, които са така тясно свързани с това, което сте, че вие сте човек, който е склонен да бъде състрадателен, прощаващ и т.н. По този начин добродетелите се различават от моралните закони и правила, които са външни определения за доброто. Всъщност, както се изразява Тома Аквински, съществува обратно пропорционална връзка между добродетелите и закона: колкото по-добродетелен е някой човек т.е. колкото повече той има вътрешна склонност към доброто, която произлиза от самият му характер – толкова по-малко се нуждае той от външната сила на закона, която го принуждава да бъде добър. Обратно, колкото по-„порочен” е даден човек или група от хора, толкова повече той се нуждае от „тоягата” на закона, която да го принуждава да прави това, което трябва да прави. Всеки, който е отглеждал дете, много добре познава тази динамика. В началото ние трябва постоянно да казваме (и да принуждаваме) децата ни да вършат правилните неща. Ние обучаваме моралното им чувство. Но целта и надеждата са, че, в процеса, те ще направят това чувство за доброто вътрешно и ще станат такива хора, които го вършат без „тоягата” на правилата, принуждаващи ги към това.

Така в един смисъл да станеш добродетелен означава да приемеш вътрешно закона (и доброто, към което законът сочи), така че да го следваш повече или по-малко автоматично. Както се изразява Аристотел, когато сме придобили морален навик, той се превръща в една втора природа. Защо го наричаме „втора” природа? Нашата „първа” природа е настроена според биологичните ни системи и действа без да мислим за това. Точно в този момент вие не избирате да дишате. (Е, вие може да го правите. Но 99,9 % от времето вие дишате, мигате и преглъщате закуската си без да мислите за това.) „Природата” просто се грижи за един процес, който действа несъзнателно. Навиците, които се превръщат в наша „втора” природа, действат по същия начин: те се свързват толкова тясно с това, което сте вие, че стават естествени за вас както дишането или мигането. Когато постигнете вида добродетел, който е втора природа, това означава, че сте станали човек, който клони към доброто. Вие ще бъдете състрадателен и прощаващ, понеже това е записано на самия ви характер. Няма нужда да мислите за това, все сте това. (Всъщност ако трябва да разсъждавате дали да бъдете състрадателен това е сигурен знак, че тази добродетел ви липсва!)

Превод: Радостин Марчев

Сподели: