Здравейте! Първо искам да се представя на читателите на Евангелски вестник. Казвам се Пенка Величкова и от почти 20 години живея в Испания. Аз съм трето поколение от семейство на петдесятни християни. Това, което се случи преди около пет години, бе точно като синаповото зърно, за което Исус говори в Матей 13:31-32 с потенциала да стане едно голямо дърво. Наистина, когато започнах, не предполагах докъде ще стигна, но християните знаят, че "неведоми са пътищата Господни".
В моята работа предлагаме услугата изпращане на пари и един ден при нас дойде брат от църквата, на име Хосе Северино, който има шест деца и болна съпруга. Искаше да изпрати някаква парична помощ за Мозамбик и това предизвика любопитство у мен. Разпитах го какви хора са и защо им изпраща пари? Разказа ми толкова трогателни неща за изоставени, гладни и бедни деца, повечето от които сираци, около 120 на брой, за които се грижи пастор Владимиро Мондлане. Въпреки голямата си нужда брат Хосе отделяше от оскъдните си финанси, за да им помага ... Църквата и пастор Владимиро се грижат доколкото могат за тях.Това трогна сърцето ми и съвсем импулсивно извадих някаква малка сума и казах: ,,Прати и това от мен!“ Тогава въобще не си давах сметка, че това ще е малкото начало на големия проект. Слава на Господа, че Той е предвидил този проект много преди аз да се включа в него. Тогава си мислех ,,малко, но от сърце". Продължих своето ежедневие без усещането, че правя нещо значимо. Словото ни увещава да не презираме малкото начало, но аз сякаш все още не разбирах това. В божествения план всеки детайл е важен, няма малки, няма големи...
И така за големите християнски празници започнах да изпращам малки суми за дечицата. Запознах се с пастор Валдемиро по телефона. Той ми даваше точен отчет за всичко, което купуваше и правеше за малчуганите. В мен се зараждаше все повече желания да им помагам и сложих една кутия за дарения в магазина си. Благодарение на тези пари и това, което отделях, закупувахме храна и необходими неща за сираците. По-късно закупихме земя, която да обработват и да подпомагат изхранването си. Колкото повече давах, толкова по-ярко ставаше видението ми за тях. Живеех с техните нужди и проблеми и това ме докосваше толкова силно, че не можех да спра. Всяка снимка или видео от там се запечатваше дълбоко в мен. Kакво ме мотивира? Това е нуждата на тези малчугани да видя светналите им личица в широка усмивка и искрената им благодарност с това, че ме наричаха ,,мама Пенка". Стана ми много мило. И оттогава аз съм мама на всички тях. Това обръщение е израз на респект, почит и уважение в тяхната култура. Естествено не бих могла да опиша всичко в детайли, но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно се открояваше Божият план.
Сигурна съм, че Бог ще издигне от тези деца велики мъже и жени на Вяра...Един ден попитах пастор Владимиро за видението, което има и той сподели с мен своята мечта. Така в разговора ни се роди идеята за училище, в което тези деца да получат подходящо образование както духовно, така и професионално. Аз прегърнах тази идея и започнах да отделям все повече средства, но парите не стигаха. Тогава Бог ми напомни словото си в Исая 41 :13 ,,Защото Аз Господ твоя Бог съм, който подкрепям десницата ти и ти казвам ,,не бой се, Аз ще ти помогна..." И наистина Бог е верен и ми изпрати хора, които също прегърнаха тази идея и отделяха средства и финанси, за да помагат. Така стъпка по стъпка закупихме земя, строителни материали и други такива, за да започнем този строеж, който можете да видите на сайта ни.
Основната тежест и отговорност падна върху плещите на пастор Валдамиро Мондлане. Имахме периоди, в които нямаше средства и строежът чакаше. Тази пролет решихме, че е крайно време да учредим официално фондация, без която не може да се лицензира училището. Заминах за Мозамбик съвсем сама ... Друга държава, друг континент, други закони и правила, без да съм наясно какво точно ме очакваше. Реших да се доверя тотално на Бога и Той да ме води. Пристигайки там видях толкова много нужди,че няма как на всеки да помогнем. Виждайки всичко това първата ми реакция беше сълзи в очите. И въпреки всичките си нужди на тях не им липсваше радост, любов, благодарност и почит. Бях свидетел на богослужения по пет-шест часа в най-голямата горещина и се докоснах до молитви, които те изпращат директно в небето. Срещнах хора, които изминаваха по 7-8 км всяка неделя, за да присъстват на службата. Богослуженията започват сутрин рано в 6:00 – 7:00 часа, защото по-късно настават неистови горещини.
Всичко това ме разтърси... Всички материални благословения, които ние имаме, сякаш изгубиха своята стойност, виждайки тяхното духовно богатство. Поревнувах за този огън и тази молитва. Истината е, че тези хора ми проповядваха с живота си, въпреки че не винаги разбирах това, което говореха.
Нека да ви разкажа как основахме фондацията. Реално учредяването на тази фондация се оказа много по-трудно отколкото очаквах. Имаше много трудности и препятствия, с които се сблъскахме, но Бог направи чудо и фондацията беше факт в рамките на две седмици. Всички хора, с които се консултирахме, твърдяха, че това не може да се случи за по-малко от три месеца. Така започнаха Чудесата, част от които искам накратко да споделя. Едното чудо бе името на Фондацията. Много ми се искаше името да е библейско, но нищо не идваше в главата ми, докато един ден в разговор с моя приятелка и сестра в Господа (Райна Тодорова) се сетихме за стиха в Еремия 29:11:,,Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ мисли за мир, а не за зло, за да ви дам Бъдеще и Надежда." Беше толкова пророчески и истински, че само извиках ,,Дааааа!'' Бъдеще и Надежда за тези малчугани. Целта на училището е да получат професионална квалификация, която да им даде възможност да се реализират в живота независимо от лошия им старт.
Чудесата не спряха до тук. Едно също така голямо чудо е, че говорихме на различни езици, но въпреки всичко се разбирахме идеално. Аз на испански, а те на португалски. Искам да ви разкажа за още едно голямо свидетелство. Бях чувала Бог да го е правил в живота на други християни, но аз лично никога не бях го преживявала. Отивахме в дома на няколко сираци, които живеят само с майка си и носехме продукти от първа необходимост заедно с храна в колата. Спряхме на едно място да питаме къде точно е къщата им и докато пасторът говореше с човека, изведнъж извика: "Нямаме бензин. Стрелката на резервоара сочеше нула и светеше червено." Ами сега? Бяхме на около 40-50 км от най-близката бензиностанция. Ние бяхме навътре в джунглата. Беше мисия невъзможна! Бяхме натоварени с провизии за четири-пет семейства, които се намираха на огромни разстояния едно от друго и още по-навътре в джунглата. И докато в недоумение се питахме - какво ще правим, изведнъж стрелката се вдигна на една чертичка и лампата угасна. Алелуяяяяяя, извикахме в един глас. Колко чудесен е нашият Господ! Той е промислил дори и ние да сме забравили. Това ми вдъхна още повече вяра, че това, което сме започнали, Той ще го завърши.
Друго нещо, което също ми показа верността на нашия Господ, беше, че всеки път, когато излизахме на магистралата, ни спираха полицаи и буквално ни рекетираха. Там корупцията е на всички нива. Това ме ядосваше много и един ден се помолих, казвайки: Татко, ние сме Твои деца, как така ще ни взимат благословенията, които Ти си ни дал?! В името на Исус Христос запрещавам на този дух да ни краде повече! Знаете ли какво се случи? Никога повече не ни взеха пари, а само като ме виждаха, махаха с ръка да продължа ... Слава на Господа!
Ако питате какви нужди има там - много са! Имах възможността да посетя няколко семейства:
-
Самотна майка с 10 деца, живее в огромна мизерия. Няма как да го опиша. Това просто трябва да се види.
-
Друга майка инвалид, която влачейки се по земята, отглежда сама трите си деца. Дълго време не можех да забравя това, което видях и разби сърцето ми. Без храна, без вода, схлупена къщурка, която едва не е паднала, рогозките, на които спят и само един съд, в който готви, ако има какво. Правят супа от един бурен и когато я опитах О, ужас! Горчи повече от пелин ...Добре е, че има много кокосови палми и предимно пият водата, която е вътре в кокосовия орех и ядат кокос.
-
В друг случай един мъж се грижеше сам за едно свое дете и две на брат му, който е починал. Сърцето ме боли само като си спомня. Най-голямото е на осем години, другото на седем и най-малкият на пет годинки. Това, което ми казаха за тези деца, не само че ме разтърси, но и учуди. Сами си палят огън и си приготвят ядене от каквото намерят.
И още много други подобни съдби. Сламените им къщички прозират отвътре. Не знам какво правят, когато е студено и има вятър. Всички се сгушват заедно, за да се топлят. Зимата падат температурите и е доста хладно през нощта. Тази година паднаха до 11 градуса и се наложи на доста от тях да купим якенца. Знаете ли, много се разболяват и умират от една обикновена температура, защото нямат лекарства, за да я свалят, нито вода, за да охладят тялото. Много от децата нямат даже акт за раждане. Не фигурират в никакви регистри.
И още много други неща, при което като ги видиш, няма как да останеш безразличен. Това още по-силно запали желанието ми да построим по-скоро училището, в което можем да приютим поне някои от тях. Краткият период от две седмици бе твърде малко време, за да се случат някакви радикални промени, но това, което се случи в контакта ми с тях, промени много мисленето ми.
Снимките, които ще видите на сайта, са много малка част от реалността. Мога много да пиша за поведението им, за свенливите им усмивки и огромните очички, с които ме гледат. Те просто са малки пораснали човечета, които в битката си за оцеляване са с поведение на възрастни хора. Докато им говорих, всички очички бяха вперени в мен. Не се побутваха, не излизаха и влизаха, не ставаха, въпреки огромната горещина, гледаха ме с неподправено смирение, което ме остави без думи. Закупихме някои сладкиши, бонбони, близалки, сокчета и други, за да им ги раздадем заедно с храната. Сготвихме ориз с пиле. Когато раздавахме храната, нямаше блъскане и надпревара. Просто всяко дете чакаше мълчаливо своя дял с чинийката, донесена от вкъщи, а тези, които нямаха, чакаха търпеливо някой от децата да свърши с яденето си, за да му услужи със своята чинийка. Казвам ви всичко това с много болка, защото когато връщаха закупените от нас чинии, вътре нямаше дори и едно зрънце ориз, нито едно. Но не само заради това ме болеше. Знаете ли, нямаше и едно кокалче от пилето, всичко се изяждаше.
Извинявам се, че съм толкова многословна, но няма как да пресъздам цялата истина. Много ми се иска читателите да се докоснат до реалността на тези нещастни деца. Когато се родят много деца в една къща просто по-големите биват изгонени и са на улицата без закрила, без помощ, без храна. По-големите е много относителна възраст, защото това може да са пет, шест и седемгодишни деца, които са на улицата и пасторът ги прибира и настанява в семейства от църквата. Така Бог работи там чрез пастора и църквата. Не може да си представите каква радост изпитват тези деца с нещо мъничко като карамелен бонбон. Там децата ценят не това, което не са получили, а това което имат, дори и малко да е... Всяко нещо, което им е дадено и се прави за тях, е по изключение... Емоцията, която е вътре в тях, е в очите в усмивките им. Тя е неподправена. В тях няма чувство за липса. Това ,,да нямаш'' е нормално.
И да завърша, драги читателю. Трудно е, не защото просто ви разказвам случки и събития, а защото ви споделям сърцето си. Не ми е лесно да опиша нуждите в Африка, но вярвам, че всеки от нас може с нещо да помогне на тези изстрадали деца. Ако Бог е докоснал сърцето ви и искате да се включите с нещо, било то с молитви или финанси, тези деца го очакват. Набираме доброволци, които желаят да помогнат в строежа и изграждането на това училище. Благодарим ви за всяка една подкрепа, която е благословение, както за тях, така и за вас.
Библията ни казва в Притчи 19:17: "Който показва милост към бедния, заема на Господа и Той ще му въздаде за благо деянието му." Нашата сметка е MZ59 0034 0000 3358 6114 10173 Swift code: MOZAMZMA
Aко желаете повече информация, може да ми пишете на e-mail: pepieluis@gmail.com
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите