Да бъдеш човек означава да търсиш. Да живееш означава да потеглиш на едно несъзнателно пътешествие в посока на мечтите си. Както знаменито се изразява Блез Паскал: „Трябва да се обзаложиш. Не зависи от теб, ти вече си го направил.” Не можеш да не заложиш живота си за нещо. Не може да не вървиш нанякъде. Ние се навеждаме напред, решени да спристигнем на мястото, за което копнеем.
Мястото, към което несъзнателно се стремим, е това, което древните философи наричат нашият telos – нашата цел, нашият край. Но telos-ът, към който вървим, не е нещо, което ние предварително знаем, вярваме или за което мислим, нашият telos е това, което желаем, за което копнеем, което търсим. То не е толкова идеал, за който имаме представа, колкото едно видение за „добрия живот,” който желаем. То е една картина на благоденствие, която ние несъзнателно и често неартикулирано си представяме – едно неясно и въпреки това привлекателно усещане за мястото където смятаме, че лежи истинското щастие. Това е видението, за, което пее Козет сред мизерията на „Клетниците” на Виктор Юго, нейният „замък в облаците.” Повечето от нас пътуват през живота с не толкова въображаеми видения, които ни привличат, но които не са по-малко силни. Можем да кажем, че да бъдеш човек означава да копнееш за едно царство – някакво царство. Да го наречем „царство” означава да кажем, че ние не говорим единствено за някаква лична, индивидуална Едемска градина – някаква лична нирвана – а че всички живеем и копнеем с едно социално видение за това, което мислим, че трябва да бъде обществото. Това е причината в това видение да има нещо крайно: да бъдеш ориентиран към някакво усещане за добър живот означава да преследваш едно видение за това какъв трябва да бъде светът.
Да бъдеш човек означава да бъдеш оживяван и насочван от някакво видение за добър живот, някаква картина за това, което мислим, че означава да „благоденстваме,” И ние искаме това. Копнеем за него. Стремим се към него. Затова нашата най-фундаментална ориентация към света е любовта. Ние се ориентираме според нашите копнежи, насочвани от желанията си. Ние избираме такъв начин на живот, който е насочен към подобно видение за добър живот обикновено не понеже сме премислили всичко добре, а понеже някаква картина е пленила въображението ни. Антоан дьо сент Екзюпери, авторът на „Малкият принц” добре изразява мотивиращата сила на подобен блян: „Ако искаш да построиш кораб,” съветва той, „не карай хората да събират дърва и не им възлагай задачи и работа, а ги научи да копнеят за безкрайната необятност на морето.” Ние не се мотивираме истински от абстрактни идеи, нито сме подбуждани от задължения и изисквания. Но една панорамна картина на това как изглежда благоденствието притежава примамваща сила, която ни привлича, води ни към него и по този начин ние живеем и работим за тази цел. Ние биваме привлечени към този начин на живот, който ни се струва начинът да стигнем в този свят. Така един telos действа в нас не като убеждава интелекта, а като ни примамва.
Така отново, въпросът е не дали копнееш за някаква версия на царството, а за каква версия копнееш. Това е вярно за всеки човек: това е една структурна характеристика на човешката сътвореност. Ти не можеш да не обичаш. Това е причината сърцето да бъде тронът и сърцевината на човешката личност, двигателят, който движи съществуването ни. Ние преди всичко обичаме. Ако мислим за това с метафоричните термини на приключение или пътешествие можем да кажем, че човешкото сърце е отчасти компас и отчасти вътрешна навигационна система. Сърцето прилича на едно мултифункционално устройство за желания, което е отчасти двигател и отчасти фар. Действащо под контрола на нашата съвест, да се изразим така – нашият включен автопилот – копнежът на сърцето едновременно ни насочва по посока на царството и ни движи към него. Съществува резонанс между telos-a, към който ние сме ориентирани и копнежът и желанията, които ни движат в тази посока – подобно на магнетичната сила на полюса действаща в екзистенциалната стрелка на сърцата ни. Вие сте това което обичате понеже живеете за това, което желаете.
Августин ни дава още една метафора за разбирането на тази динамика: любовта прилича на гравитацията. Августин пише векове преди прозрението на Нютон, затова езикът, който той използва е малко по-различен. Той се изразява по следния начин:
„Едно тяло е склонно да се движи към определено място поради своето тегло. Движението на тежестта не е непременно надолу, но към неговата удачна позиция: огънят се движи нагоре, а камъкът надолу. Те действат според своята тежест, те търсят своето място. Маслото, излято под водата, бива изтикано на нейната повърхност. Водата, изляна върху маслото, потъва под него. Те действат според съответните си стремежи, търсят удачното си място. Щом веднъж достигнат определените им позиции те намират покой.
Ние всички познаваме принципа, за който говори Августин. Играли ли сте някога в плувен басейн, опитвайки се да задържите надуваема топка под водата? Нейната тенденция – можете да го наречете стремеж или желание – е да изплува на повърхността. Тя продължава да се опитва да се изплъзне от краката или ръцете ви изскачайки на повърхността. Тя иска да плува. Обратно, когато аз се опитвам спокойно да плувам на повърхността на някой басейн, теглото ми ме тегли към дъното.
Августин продължава да развива своята аналогия: „Моята тежест е моята любов,” казва той. „Накъдето и да съм носен, любовта е тази, която ме носи. Любовите, които ни ориентират, приличат на един вид гравитация – тласкайки ни в посоката, в която е тяхната тежест. Ако любовта ви е движена от материални неща, тогава тя е като една тежест, която ни влачи към незначителни неща. Но когато любовта ни е оживена от обновяващия огън на Духа, тогава тежестта е нагоре. Според живата картина на Августин: „Чрез Божия дар ние сме запалени и поносени нагоре: ние ставаме червени, горещи и възлизаме нагоре. Ние се изкачваме „в сърцето си” (Псалм 84:7) и пеем „песента на възкачванията” (Псалм 121:1). Водени от Твоя огън, Твоя добър огън ние ставаме червени и горещи и се изкачваме, докато вървим нагоре „към мира на Ерусалим” (Псалм 122:6).
Ученичеството трябва да ни запалва, трябва да променя „тежестта” на нашата любов.
Превод: Радостин Марчев
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите