Четвъртък, 18.04.2024

Вестник Евангелски

Стих на деня""

OnLine
RSS Facebook Twitter

Няма нищо по-устойчиво от любовта

Main Pic
Публикувана: 23.09.2023
Автор: Пеги Бонова
Прочетена: 871
Коментари: 0
Напоследък нашето обществото се разбуни заради няколко разкрити ужасни случаи на насилие. Гневът бе мигновен, избухващ, справедлив и след няколко дни утихна. Останаха неотговорени въпроси, ненамерени решения, надеждата, че правосъдието ще възтържествува и горчивото усещане, че не сме открили ключето към желаната утопия. 
 
По медийно оповестените случаи, аз почти нямам какво да кажа. Струва ми, че нямам достатъчно опит и познания относно онзи свят, който бе описан в тези зверски случаи на насилие. 
 
Но си мисля, че имам някакви други опитности и познания. И ми се иска да ги споделя, защото ми се струват полезни. 
 
Пораснах в голямо семейство. Мама беше предпоследното от осем деца. Първите шест - големи момчета и като за последно, две малки момичета, всяко родено през около три години. В моите детски очи, това беше голямо, щастливо семейство. Не помня вуйчовците, мама и леля да са си казали тежки, груби думи. С братовчедите пораснахме като едно “котило.” Докато бях дете не знаех, че не навсякъде е така. Че в някои домове има горчивина, грубост и студенина…
 
Трябваше да порасна, за да видя различните светове и да “навържа” поне донякъде причинно-следствените нишки, които изплитаха моя свят - те са започнали някога далеч във времето, но аз мога да се върна само донякъде. 
 
Не помня дядо. Починал е, когато съм била на шест месеца. Мама е живяла в столицата, когато съм се родила. Но дядо се разболял от рак и тя бързо се прибрала у дома с бебето в ръце. Баба имала нужда от подкрепа. Мама имала нужда да помага, да стои с дядо и да не пропусне оставащите мигове заедно. Една медицинска сестра, съседка, идвала всяка вечер да му бие морфин, за да може поне да поспи нощем. Една вечер казал на сестрата, че няма нужда да харчи ампулата. Станал от леглото, надвесил се над люлката ми и помахал за сбогом. Същата вечер тихичко си отишъл. 
 
Мама ми е разказвала, че когато те били деца, а дядо бил овчар, вечер се прибирал гладен като вълк. И баба питала: 
- Нали ти завих голям комат хляб и сирене. Защо си толкова гладен?
А дядо отвръщал:
- Да, ама минаха едни деца, сториха ми се гладни, как да не им го дам…
 
Спомням си, че когато бях дете, вкъщи нямахме Библия. Даже нямахме Нов завет. Но православната църква раздаваше машинописно печатани листове с откъси от Евангелията. И баба ме караше да ѝ чета от един такъв лист. Не разбирах прочетеното. Дори не си го спомням в детайли, нищо че баба ме караше често да ѝ го прочитам. Но си спомням, че в текстът пишеше, че “завесата на храма се раздра.”
 
Трябваше да минат години, за да се сетя за тази фраза и да науча, че баба и дядо са живеели и градели свят, в който Творецът дойде на земята, пожертва Себе Си на кръст, раздра завесите, които служеха като преграда и показа с видимо дело любовта Си към човеците - Той ги нарича онези най-малките. 
 
Защото се оказва, че Светът в който живеем е едновременно един и десетки паралелни светове. 
 
Има свят, в който родители системно и жестоко пребиват децата си, мъжете - жените си, свят, в който бащите отсъстват, а майките объркват ролята си;
И друг, в който бащите са на мястото си и майките разгръщат целия си любящ потенциал. 
 
Има свят, в който съществуват пазари за деца - за използване на органи, за утоляване на перверзни желания или робски труд;
И друг, в който любящи семейства създават дом за отхвърлени сираци.
 
Има свят, в който войните и касапниците са оправдани и възхвалявани;
И друг, в който бежанецът е добре дошъл, а ръцете и домът са отворена прегръдка и споделят благата си със странника. 
 
Има свят, в който чудатата периферия и традиционната среда са в постоянна и жестока битка;
И друг, в който чудатата периферия има своето пространство за развитие, а традиционната среда не се опитва да я смачка.
 
Има свят, в който се произвеждат, складират и селектират “планирани” ембриони, а непланираните ембриони се разкъсват на парчета или се отравят и изхвърлят на боклука, утроби се дават под наем; 
И друг, в който проплакването на всяко новородено бебе е най- хубавата симфония, създадена от първи глътки въздух. 
 
Не знам дали сте забелязали, но в творението (или природата, ако предпочитате чисто научния подход) всяко създание, в най- първоначалния му стадий на развитие- било то семенце или ембрион, е най-защитено от външни или вътрешни сили. Семенцето издържа безброй години незасято и пак може да произведе дърво. Ембрионът в майката е защитен от най-сигурните околоплодни води - те са мекичко легло, извор на живот, амортисьори за плавно “пътуване”, въздушна възглавница срещу удари и какво ли още не. 
 
Изглежда така, сякаш думите и делата на Твореца напълно съвпадат. 
Той винаги е бил загрижен за тези, най-малките. 
Той винаги е правил всичко възможно и говорил  всичко необходимо, за да защити тези най-малките. 
 
Ние често казваме, че по делата ни ще бъдем съдени. Но по кои дела? Дали теглилките на справедливостта ще теглят кой колко е учил уроците в училище, кой е постигнал повече по стандартите на тази или онази обществена стълбица? 
Теглилките на справедливостта отмерват не величие, таланти, известност, постижения, успех. 
 
На везните са делата ни, които пряко засягат тези най- малките, най–уязвимите. 
 
Всъщност везните на най-върховния съд премерват любовта.   
 
Да, любовта може да се мери, може да се вкуси, да се докосне, да се види и чуе. 
 
Тя сияе в жертвения кръст.
Тя се усеща в прегръдките на любящия баща, в нежните целувки на мама, в приказките на баба и дядо.
Любовта е: 
подарено одеало на мръзнещ бездомник;
отворени ръце, сърце и дом  към отчаян бежанец;
приемно или осиновяващо семейство за отхвърлено дете;
безопасен приют за жертвата на човешкия трафик;
тропотът на войнишки стъпки, които освобождават превзетия град, 
торбата с хляб и мляко за самотния старец от твоя квартал…
 
Любовта е правилният фокус. Тя забелязва уязвимостта и нуждата и пренебрегва собствената важност. Любовта като магнит е привлечена от онези най- малките. Тя се грижи за тях и се старае да създаде свят, където най- малките нямат поводи за страх.
 
Не помня дядо. Но го обичам и съм му толкова благодарна. 
Защото е бил богобоязлив човек.
Защото е обичал баба.
Защото е обичал всичките си деца.
Защото е обичал внуците си.
Защото е обичал всички други деца.
Защото заедно с баба е създавал света, който аз познавам добре. Свят, в който  за едно от тези най-малките се полагат всички нужни любящи грижи. Свят, в който не само, че не преобладава насилието, а свят, в който то много трудно намира място да вирее. 
 
Т. С. Елиът е бил много прав, когато е написал че „повечето от проблемите в света са причинени от хора, които искат да бъдат важни.“ 
 
Моят опит е, че ако обичаш Христос и Го следваш, Той ще започне да те отървава от твоите чувства на нетърпение, жажда за мъст, завист, превъзнасяне, гордост, необузданост, себичност, бурен темперамент, злопаметност, слепота за истината;
И ще те научи  на дълготърпение и милост, добронамереност и радост в истината, Той те ще те научи как се гради свят, в който другият е не по-малко важен от теб самия. 
Няма нищо по-устойчиво от любовта. 
 
Сподели:
Email Print
Няма коментари :(
най-ново най-четени коментирани

В момента:

Следва:

Слушай на живо
Studio865 865tv Radio865 Християнството predstoi.bg