Основната причина християните да се събират заедно е, за да се покланят на Бога. Всички останали неща, които те правят, цялата им мисия в света, черпи жизнените си сили от тази обърнатост към триединния Бог и тяхната връзка с Него. Макар да не можем да сведем една църковна служба единствено до поклонение – тя може, и всъщност трябва, да включва и ред други неща като поучение, общение, споделяне на вярата и т.н. – поклонението следва да бъде нейната същностна природа. Под поклонение аз разбирам съзнателно решение на събрани заедно вярващи хора да съсредоточат своето внимание върху Бога с цел да общуват с Него и да Му отдадат дължимото.
Аз съм убеден, че евангелските християни истински и искрено се покланят на Бога. Същевременно смятам, че в нашите богослужения действат фактори, които съвсем реално спъват това поклонение. Причините са много и различни, но аз ще се спра на 6, които смятам за важни. Други могат да продължат по-нататък.
1. Изместване на фокуса от Бога към хората. Под това аз имам предвид, че църквата започва да обръща все повече внимание върху посетителите на богослуженията – как могат те да се чувстват по-добре, какво би ги отблъснало и какво би ги привлякло и т.н. Изследователите са единодушни, че подобен преход съвсем реално се осъществява през 20 век, като неговите последствия продължават да се усещат и в момента. Той е най-силно изразен в т.нар. „служби за търсещи хора“ (seeker services/churches), но съвсем не се ограничава с тях.
Аз по никакъв начин не смятам, че подобно пренасочване е лошо – или поне изцяло лошо. Напротив, могат да се изтъкнат множество аргументи в негова защита, които аз съм склонен да приема. От друга страна обаче, това насочване към човека лесно може да доведе до изместване на фокуса от Бога – при това именно в богослужението, където по дефиниция вниманието трябва да бъде насочено към Него. По този начин хвалението лесно може да се окаже развлечение, естетически или емоционален стимул, а църковната среда и структурата на богослужението не просто да предразполагат хората, но и да се превърнат в средства за задоволяване на техните желания и удобство, или за лична изява и значимост.
Казано по друг начин, макар да трябва съзнателно да отстраняваме спънките, които пречат на църковните посетители да дойдат при Бога, ние трябва винаги да помним, че целта на самото богослужение е да постави един срещу друг човека и Бога. Една такава среща никога не може да бъде докрай комфортна – тя винаги носи определено напрежение. Самият акт на поклонение по своята същност предопределя определено чувство на неудобство от срещата с живия Бог, несравнимо по-велик и свят от човека. Това не само че не може да бъде избегнато. В момента, в който това се случи, поклонението вече е престанало да бъде поклонение.
2. Капитулация пред модерната парадигма. Модернизмът е епохата на науката, разума, скъсването с традицията и самодостатъчността. В редица евангелски църкви това влияние може да се усети на най-неочаквното място – проповедта. Под това имам предвид, че в много събрания проповядването е приело забележимо модернистични характеристики – то е станало преобладаващо пропозиционно, информативно и наставническо. Неговата основна цел е да предава информация, а на човека се гледа най-вече като на същество, надарено с ум (за сметка на всички останали негови компоненти). И понеже проповедта традиционно е централната част от евангелското богослужение, то също като цяло започва да прилича на лекционна зала – нещо, което обикновено не само че няма нищо общо с поклонението, но и неимоверно го затруднява.
С това аз нямам предвид, че ние трябва да премахнем или намалим проповядването. Нищо подобно. Но проповядването трябва да бъде спасено от неговата модернистична скованост и да бъде пренасочено към това, което трябва да бъде – известяване на Благата вест чрез сочене към Бога, чрез рисуване на Неговия характер, чрез определяне на неговата цел като промяна на животи (противопоставено на предаване на информация) и чрез правене слушателя част от и участник в спасителната история[3]. Което е нещо много по-различно от интелектуална, пропозиционна, информативна лекция за Бога или на нравствена тема. Едва когато това стане, проповядването ще води към истинското поклонение, а не встрани от него.
3. Изместване на тайнствата на заден план. Евангелските църкви познават и изпълняват ясно постановете от Бога кръщение и Господна трапеза, но тяхното значение и място често е изтикано в далечната периферия. В малко църкви кръщението се извършва по време на сутрешното, неделно богослужение. За него се заделя друго време, когато обичайно далеч не присъстват толкова много хора. По подобен начин евхаристия, която се отслужва набързо в края на богослужението след многократно по-дълга проповед, ясно показва подобно отношение. Това е злополучно, понеже именно акцентът върху тайнствата е едно от най-ефективните средства за довеждане на вярващата общност до поклонение – независимо от специфичното богословие по отношение на самите тайнства.
В своята класика „Писмата на Душевадеца“ К. С. Луис казва, че нашата духовност никога не се свежда единствено до духа, а винаги изпитва влияние от страна на нашето тяло. Тайнствата от своя страна са обърнати към целия човек – не само към интелекта, а и към неговото тяло. В кръщението присъединяващите се към църквата физически събличат дрехите си и обличат бели роби, усещат докосването на водата и на ръцете на потапящия ги, чуват гласове с ушите си и правят изповед с устата си… В Господната трапеза ние се изправяме на краката си, пристъпваме напред, протягаме ръце, за да вземем хляба и виното, усещаме тяхната физичност в дланта и техния вкус в устата си. Бог съвсем неслучайно е определил да ни напомня някои от най-важните за християнската вяра и живот неща именно по този начин. Те могат да окажат забележително влияние върху нашето поклонение и затова тяхното относително неглижиране и изтикване към периферията на богослужението е повод са съжаление.
4. Пренебрежение към естетиката. Казано простичко – това, което виждаме, оказва влияние върху, формира и насочва нашето духовно състояние. Поради тази причина както архитектурата на местата за поклонение, така и техният интериор могат съвсем реално да стимулират или да отклоняват човека от поклонението. Християнството има огромна, вековна и изключително богата и разнообразна традиция в това отношение. За съжаление в редица евангелски общности тя е почти напълно пренебрегната. Стремежът на голяма част от тях в по-ново време у нас е да построят възможно най-бързо голяма сграда, която един вид да „легитимира“ църквата пред обществото. Огромната част от тези сгради обаче са изцяло лишени от почти всякакво християнско послание, що се отнася до тяхната архитектура. Формата и разположението не казват нищо на пристъпващия в тях поклонник. Същото се отнася и за техния интериор. Не само че в повечето случаи християнската символика е сведена до минимум (често за сметка на компютърна техника, проектори, прожектори, екрани и камери), но и когато присъства, тя нерядко е направо кичозна.
Разбира се, християните далеч не винаги са имали (или имат) лукса да се покланят в специално обособени за това сгради. Тази липса не означава по никакъв начин, че тяхното поклонение е ощетено или по-малко истинско – всъщност често точно обратното може да е истина. Въпреки това моето убеждение е, че чистата прагматичност, архитектурната бездуховност и естетическият кич нанасят много по-сериозни духовни поражения, отколкото предполагаме.
5. Неглижиране на тринитарното богословие. За много редови протестанти идеята за Троицата е изцяло умствена догма, която те приемат, но не много повече от това. Тя рядко е споменавана в проповедите, през нея се преминава набързо (ако изобщо присъства) в курсовете за въвеждане на новоповярвалите във вярата и чисто практическата ѝ стойност за пълноценен християнски живот почти никога не е внимателно обяснявана. Мнозинството съвременни евангелски християни просто не осъзнават доколко историята на спасението – вкл. практическият живот и освещение – са свързани с цялата Троица и преминават през нея. Поради тази причина нерядко се губи преклонението пред и търсенето на връзка с Троицата в истинско поклонение. Това е повод за съжаление, понеже именно евангелското християнство в своята основа е много по-тясно свързано с Троицата, отколкото самото то си дава сметка. Това е едно изгубено съкровище, което със сигурност си струва да бъде преоткрито. В последните години рязко нарасналият обем на литература, свързана с Троицата говори, че това определено се случва, макар че има още много, което да се желае. (Повече по въпроса виж ТУК)
6. Липса на връзка между отделните елементи на богослужението. Твърде често евангелското богослужение изглежда като последователност от отделни елементи, които имат слаба или дори никаква връзка помежду си. Разбира се, те не са съвсем произволни и тяхната вкорененост в историческата християнска традиция е несъмнена и ясна – призив за поклонение, хваление, молитва, прочит от Библията, проповед, Господна вечеря, благословение и разпускане (списъкът не е изчерпателен, нито редът задължително такъв). Въпреки това много често те не са подготвени по начин, който да подчертава тяхната логическа и духовна връзка. Например прочитът от Библията, хвалението, молитвата и проповедта може да нямат нищо общо помежду си и дори често да са подготвени от различни хора, които дори не са обсъждали това помежду си. Това само по себе си може да не унищожи реалността на поклонението, но със сигурност не помага на поклонника да се потопи в него. Повече за това ТУК.
Исторически християнското поклонение винаги е било изявително и изповедално по отношение на вярата и Бога. Това днес е до известна степен снижено. Но именно по този начин то е действало като истинско свидетелство на невярващите, избрали да го посетят – като хора, които ясно изповядват своята вяра.
По същия начин то винаги е било контракултурно – откъсващо от ставащото около нас и насочващо към истинската реалност, така че да можем през нея да видим света около себе си в друга светлина. По този начин поклонението формира навици и води до определен начин на живот. Без него ние сме изложени на други видове поклонения – в мола, в офиса, в рекламите и телевизията, които ще ни формират в друга посока. Ние отчаяно се нуждаем от силно, посветено поклонение, което свързва човека с Бога и му дава възможност да бъде контракултурен, формирайки в него навиците на царството. Ето защо всяко занемаряване на поклонението е смъртно опасно.
Аз не изпитвам ни най-малко съмнение, че евангелските вярващи се покланят истински. В същото време съм убеден, че съществуват и реални проблеми – не задължително изредените тук. Ето защо всяка помощ в това отношение би ни била добре дошла.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите