31-ви октомври бележи началото на поредица от празници. Празници, които на пръв поглед си съперничат, даже враждуват. Но дали е така?
Ако за момент забравим кой празник честваме и кой бойкотираме, а се опитаме да гледаме света през очи, отворени да виждат, кой знае, може да останем приятно изненадани.
Когато едно общество загуби своята задълбоченост и живее сякаш само на повърхността, когато повечето преживявания се случват на материалистичната плоскост, празниците стават допълнителни почивни дни - поводи за мързелуване, бягство от работа, извинение за безконтролен шопинг, шумни купони, разпускане или, да пази Бог - поле за популистки битки.
Иска ми се да излезем от тази материалистична плоскост и да разберем как е устроен в действителност светът, за да видим как материята и духът се докосват, как точно ние, човеците, живеем „по средата“ на творението, създадени да го опитаме в цялото му богатство и пълнота. Да видим себе си и света около нас с нови очи. Тогава повечето празници - обичани или ненавиждани, ще разкрият пред нас дълбокия си смисъл и ще изпълнят първоначалната си цел - да ни накарат да прогледнем, да ни събудят, да ни обновят или реформират.
Като че ли съвременният модерен човек вижда света през механични призми. Неговите категории са преди всичко емпирични. Човекът днес вижда земята като случаен хабитат за различни биологични видове и небето като част от същата случайност. Но хората, които са създали повечето ни празници, са имали съвсем различен светоглед. Светоглед, който аз намирам за не по-малко истински, реалистичен и дори за далеч по-дълбок.
Юдео-християнските Писания разкриват една друга космическа представа, в която материалният свят носи в себе си смисъл и дава израз на духовния свят. Този светоглед ни разказва за първоначален хаос, който Творецът преобърна в обмислена подредба като непрекъснато отделяше всеки новосъздаден елемент на творението и го поставяше почти винаги в огледална диаметрална позиция на друг такъв елемент. Например – Земята и Небето бяха създадени не само като пръст и атмосфера, но като творението долу и творението горе, като онова, което се състои от материя и има плътност и онова, което няма физическа плътност и е дом на трансцендентното.
Ако навържете различните текстове, които описват или споменават Едемската градина в Писанието, става ясно, че тя е нещо като център на видимото и невидимото творение - тя е връх на планина, точката на среща между земята и небето. Тя беше дом на човека - единственото земно създание, което бе сътворено като комбинация от материални елементи и небесен божествен дъх. Градината се описва като рай - място, в което всяко животно, всяко дърво, всяка река бяха познати и дружелюбни, всичко си имаше ясна концептуална категория; Едем беше територия, в която до един момент нямаше нищо страшно или непознато, нищо злонамерено.
По нещастно стечение на обстоятелствата, човекът наруши реда на подредената градина и бе изгонен. Но точно този разказ дава възможност да видим останалата част от творението, подредбата не само на планинската райска градина, но всичко сътворено до краищата на света. Библейският разказ описва Едем като мястото най-близо до Бога - върховният източник на ред, истина и смисъл. Колкото по-далеч сме от този център, толкова по-неподреден става светът. Например – близо до върха е самият Извор (Дървото) на живота, някъде под този връх е Източникът на умението да се разпознава зло и добро, в покрайнините на градината има ниски смокинови дървета с драскащи листа, а съвсем на границата, от другата страна на градината започваше пустошта на враждебните предизвикателства. В нея растяха тръни и бодили, животните и дървета вече не бяха дружелюбни, хълмовете и долините не бяха гостоприемни. Това беше периферията на света - тя е трудна за разпознаване, предизвикателна за живеене, но си остава част от цялото творение, разгърнато пред нас - да го изследваме, облагородяваме и подреждаме.
Идеята за тази интересна несвойствена периферия бележи всеки следващ библейски разказ.
Например в изграждането на Скинията. От благоговейната подреденост и свещеност на вътрешността, в която има предимно ценни метали до краищата на Скинията, където се използват необичайни смесици от кожи и тъкани материи.
Например в правилата за обществен живот на израилтяните, които трябваше да оставят краищата на полетата или последната беритба непокътнати, за да има и за чужденеца.
Например в интересната история на чужденеца Халев, който влезе в Обещаната земя заедно израилтяните, но забележете - заживя в покрайнините. Халев е идеалната възможност да надникнем в Новия завет. Там има една странна история - при Исус дойде една чужденка - ханаанка, която поиска малко от Неговата благодат, а Исус сякаш ѝ зададе гатанка. Каза ѝ, че най-напред Неговият дълг е към народа, с когото е сключен Заветът. И не е в реда на нещата да се вземе хляб от децата, и да се хвърли на кученцата. Ханаанката или имаше невероятна женска интуиция, или познаваше дълбокия смисъл на Писанията. Тя му отвърна, че и за кученцата винаги е имали трохи. А Исус остана страшно доволен от нейния отговор. Сякаш тази жена Го разбра. И той удовлетвори искането ѝ. В този разказ думата „кученце“ няма никакъв унизителен намек. Тя е някакъв израз за необичайното, различното, за тази периферия, за която ви разказвам. Знаете ли, че едно от значенията на името Халев е „като кученце“?
Тази преплетена история на Халев чужденеца с ханаански корени в Стария завет и ханаанката (чужденката) - в Новия завет е една от най- красивите илюстрации на Божията всеобхватна подредба, която не изключва никого от благодатната картина. Тя е само един от примерите за Христовата стратегия да достигне всички - от Ерусалим, през Юдея, Самария и до краищата (периферията) на земята.
Тази божествена подреденост изгражда всяка реалност, без значение в какво вярваме или не вярваме. Просто така е устроен светът. И ние волно или неволно претворяваме своя живот, своите делници и празници, преживявания и стремежи в същите структури. Всеки опит да променим тази подредба е обречен на провал.
Концепцията за периферията носи в себе си облекчение - тя дава място и толеранс за непознатото, различното, „чуждото“ или онова, което не се помества в обичайните категории.
Точно тук играят роля празниците.
Празниците са непреходни вечни пиеси. Фестивалите на едно зряло общество са прегръдката към всички - те включват и онези, които се чувстват отхвърлени и чужди. Те наподобяват ходенето по въже - то не може да продължава безкрайно, защото е екстремно изживяване - идеалният баланс между хаос и контрол. Празниците са приятният начин едно общество да се събужда, да се отърсва от полусънната рутина на ежедневието, да си припомни минали геройства и приключения, изпитания и победи и да отвори широко очи, да настрои себе си за ново приключение.
31- ви октомври бележи началото на поредица от празници. Празници, които на пръв поглед си съперничат, даже враждуват. Но дали е така?
Празниците, които са доказали своята непреходност, устойчивост и ценност напомнят за цялостната подредба на творението.
За това, че смъртта е част от живота и не е самият край.
За това, че необичайното също трябва да има своето място.
За това, че непознато и чуждото не са непременно врагове.
За това, че нощта настъпва за всички и утрото дава възможност за ново начало пак на всички.
За това, че има свят, който не се вижда с телесните очи.
За това, че не само с хляб живее човек, но и с просвещението на Словото.
За това, че свободата да вярваш, да се надяваш и да обичаш принадлежи на всички.
Ако празнувате такива неща, днес или утре, или в някой друг ден -
Честит празник!
(Идеите, изложени по-горе в голямата си част извират от работата на Джонатан и Матио́ Пажо́, на които дължа благодарност.)
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите