ЕВ: Скъпи Светле и Краси, благодарим ви, че приехте да се включите в Седмицата на брака. Вие сте семейство вече 24 години. И двамата сте потомци на евангелски християни. Разкажете, моля ви, за нашите читатели, които не ви познават, как станахте семейство.
Владимирови: Запознахме се в Библейското училище или Библейска академия "Логос", по-късно ВЕБИ в края на 90-те години. Още си спомням дългите пътувания до кв. Горна баня, защото Академията се намираше там. Но времето за почивка, за кафе и за тенис на маса бяха „най-важни“ и сплотяващи за нас. Имаше много разговори, смях, надежди и мечти, както при всички млади хора. И така със Светла се сближихме доста. Тогава една малка група от нас (шест човека) успяха да отидат на лятно езиково училище (курс за три седмици) до Англия. И там дойде любовта и желанието да бъдем заедно. Вярвам, че Господ използва обстановката и домакина, в който бях отседнал да видя по-ясно, любовта в очите и действията помежду ни. И така есента на същата година ние вече бяхме женени.
ЕВ: Няма да сгрешим, ако кажем, че вие се радвате на възхищението и удивлението на всички ваши приятели, вярващи и невярващи заради посвещението ви да отглеждате 2 деца със специални нужди, и в същото време да поддържате силен дух. Какво обаче ви струва това – физически, психически, емоционално?
Владимирови: Често се шегуваме с жена ми, тъй като ни венчаха четирима пастири, за получената благодат и сила за после. Навярно получихме нещо, но дали бе достатъчно? Ние не знаехме какво ни предстои и чака, но Господ е знаел.
По начало всяко семейство преминава през първите години през изпитания от най-различно естество. И тогава човек разбира и вижда истински, какви са силните и слаби черти у него и у другия. Затова е добре младите хора да се познават по-отблизо преди брака, за да няма неприятни изненади отпосле. По-скоро да сме открити и честни пред този, когото твърдим, че обичаме. И ако влюбването е бързо и внезапно, то любовта е бавна и постоянна, изисква посвещение и отговорност за цял живот.
ЕВ: Много семейни двойки не издържат на стреса и напрежението, и се разделят при огромно изпитание, което предполага изключителни грижи. Снимките ви показват двама души, които продължават да се обичат горещо. Какво ви помага не само да оцелеете, но и да помагате на други?
Владимирови: В нашия случай голямото изпитание бяха децата. Две деца с пет години разлика между тях, момче и момиче, които разчитаха за всичко на нас. Теодор и Радост дълго време се водиха с диагнозата ДЦП, но по-късно стана ясно, че това е някаква много рядка генетична аномалия. Така или иначе тези деца не можеха да говорят и да ходят, затова им дадоха и от ТЕЛК, 100% с чужда помощ. Тази „чужда“ физическа помощ беше осигурявана от нас предимно, но другата невидима, но осезаема и реална помощ бе от Бога и от Христовото тяло – Църквата. Не една църква и не двама души се включваха през годините да ни помагат. Разбира се и много „случайни“ и състрадателни хора извън нея също са ни помагали и подкрепяли. Няма да ни стигне времето и мястото, но едно продължава да е сигурно, Господ не изоставя онези, Който Го обичат, Той е с нас. Всеки ден усещаме и преживяваме Неговата благост, милост и доброта. Не винаги е лесно да се разбере и от нас, камо ли да се обясни на друг, но вярно е, че Той пребивава и състрадава до нас и с нас, всеки ден. А понякога дните и особено нощите са дълги, тежки и непредвидими.
ЕВ: И двамата сте богослови. Възможно ли е в изпитанията да не се разсърдиш на Бога?
Владимирови: Огорчението и обидата са чувства, които не са ни непознати, не са ни подминали. Хора сме, навярно сме си задавали подобни въпроси – защо на нас, докога, къде си, Боже, нямам сили, не виждам смисъл, защо не ги даде тези деца на някой по-здрав от мен и т.н. Изпадали сме и в апатия, и в депресия, защото това е много болка. Но все пак, тези моменти, мигове (или дори периоди) са били капки във ведро, на фона на морето от любов, изляно в душите и сърцата от безкрайната и вечна, бащинска любов, с която Троицата ни обгръща и милува всеки ден. Несравнимо по-голяма е любовта, от което и да е изпитание. Не ни е дал повече... от това, което можем да носим. Той знае и обича истински Своите чада.
Затова не би трябвало за дълго да остават в нас подобни мисли и чувства. С Божия помощ ние ги разпознаваме и пак с Нея ги побеждаваме. Това не е от самия човек. Бог ни дава този мир, когато навън и около нас е война, но там вътре, в скрития вътрешен човек, цари спокойствие и тишина. Не сме сами, не сме изоставени, напротив Той е до нас, по един невидим, но осезаем начин, много повече от нашите 100%.
ЕВ: Ако трябваше да започнете семейния живот отначало, щяхте ли да промените нещо?
Владимирови: Дали щяхме да променим нещо, ако започнем отначало семейния си път? Не зная. Труден въпрос. Да, щях да искам пак да съм със Светла, но едва ли някой би пожелал да мине по подобен път. Но от друга страна и Йосиф едва ли се е чувствал добре – продаден и захвърлен в затвора без причина. Но после със сълзи на очи ще каже: „Бог ме изпрати пред вас, за да съхраня... и опазя живота ви чрез голямо избавление.“ (Бит.45:7)
Не е ли това една закъсняла радост и благодарност, за онова, през което бе преминал? Господ знае, някои неща не се повтарят, но други като посвещението и обичта траят за винаги, за тях си заслужава да минеш пак по тясната пътека.
В 1Коринтяни 13:8 се казва, че някои неща ще отпаднат, няма вече няма да са необходими, но „любовта никога не отпада“.
ЕВ: Краси Владимиров е автор на книга, в която разказва много красиви истории, отражение на неговия талант, богата душевност и житейски опит. Къде и как могат читателите да се сдобият с нея?
Владимирови: За тези, които искат да научат за нас повече, могат да намерят и нашата история в книгата „Подарен живот“. Все още има няколко бройки в книжарницата – CLC на ул. „Цар Симеон 45“ или да ни пишат на e-mail psalmos@abv.bg и ще ви изпратим.
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите