Казваш, че не вярваш в прошката. Твърдиш, че не било справедливо някой да греши през целия си живот, а накрая да бъде простен наред с онези, които неотклонно са се стремили да изпълняват Божиите заповеди. Както изглежда, нямаш милост дори към самия себе си. Та нали и ти си в първата категория – на онези, живеещи без ограничения.
Всъщност знаеш ли, че съвсем не си единствен? Човеците открай време са загрижени повече за присъдата, отредена за другите, отколкото за своята собствена. Това ми напомня за една история, разказана отдавна от един Учител, който предрече, че ще бъде убит, но след три дни ще възкръсне от мъртвите. И наистина го направи.
Историята, като всяка друга, си има главни действащи лица. Някои имат първостепенна роля, а други са по-малко важни. В нея един земевладелец наема работници, които да обработват нивата му. За тази цел е станал много рано, така че денят да бъде оползотворен максимално и парите, които ще заплати, да си струват.
Разбира се, наемните работници предварително уговарят дневната надница и всички са наясно колко ще получат в края на задаващият се дълъг и жарък ден. Ако пък са недоволни от цената, все ще могат да си потърсят друго работно място, нали така?
Слънцето се издига бавно в небето, точно отмерващо изминаващите часове, прекарани в труд и пек. Уморените гърбове се привдигат, за да видят, че работната група се е увеличила с още няколко наемници, които се включват в работата, когато слънцето вече бележи пладне. Какво пък толкова, ще работят половин ден, но и ще им платят наполовина?! Така че всичко е наред. Пък и това означава, че работата ще приключи по-бързо, с повече работна ръка.
Слънцето е неумолимо. В този ден е решило да се труди неуморно и не допуска нито един облак да го скрие даже и за миг. Нали е лято и трябва да изпълнява задълженията си. А сигурно има и такива, които силно разчитат на него, за оформяне на своя тен? Но дори и то си има работно време. Доближаването му до хоризонта се приема с въздишка на облекчение от онези, които превиват гръб над насажденията.
Но какво, за Бога, става?! Седящият под сянката собственик разговаря с други хора, които като че ли се канят да се присъединят към групата на работещите. Нови наемни работници в края на деня? Та до залез остава само час?! Каква работа биха могли да свършат и как ще изчисли колко да им заплати?
Ще трябва доста да смята на ум, като дели тяхната надница на броя на часовете, за да знае колко да им плати за един работен час. Е, негова работа. Щом толкова бърза да свърши с това лозе. Пък и парите са си негови…
Слънцето е започнало да се уморява. Луната му намига, че е време да ѝ отстъпи мястото си, защото е ред на нощната смяна. Залезът обагря синевата в ненадминат виолетов цвят и собственикът знае,че е време да се разплати с хората, които е наел, за да отидат и нахранят семействата си. Интересно защо, но той започва от онези, които е наел последни и които още не са се изпотили, защото са превивали гръб само час, пък и слънцето вече не печеше така силно.
“Каквооооо?! Той им дава надницата, която бе определил за първите наети, за целия ден. Е, бива си го. Това означава… Ние първите ще получим 10 пъти повече, защото се трепахме на жегата от ранна сутрин. Това се казва приятна изненада. Какво ли ще получат онези, които започнаха на обяд?
Моля?! Същата сума?! Ама, чакай малко, те работиха 4 часа отгоре?! Как така? Ами ние?! Означава ли това, че и ние ще получим толкова?! Нима е справедливо? Как е възможно? Честно ли е?”
И тъй като мърморенето никога не остава незабелязано, собственикът спокойно се обръща към недоволните с въпроса: “Какъв е проблемът, добри хора? Имаше ли предварителна уговорка между нас относно дневната надница? Нима вие самите не казахте, че тази сума напълно ви удовлетворява и даже е в категорията на щедрото възнаграждение?! Да не би да сте онеправдани или сте получили по-малко от очакваното? О, има друго. Явно окото ви гледа по друг начин, когато касае онези отляво и даже забравяте какво всъщност сте получили. Не става ли дума за онова, което излиза от моя джоб? Или смятате, че вие по-добре бихте се разпореждали с моите притежания. Защо ли съзирам завист в преценката ви, в момент, когато аз съм решил да проявя щедрост?”
Всъщност, тъжна история. Напомня за нашата покварена природа. За склонността постоянно да се сравняваме и вместо да ценим онова, което имаме, да въздишаме, че съседът е получил повече, с много по-малко усилия. Каква е връзката, обаче, с прошката?
Като суверен, Бог решава да даде един и същ подарък на всичките си деца – вечен живот в Неговото присъствие и небесен дом.
Поканата е до всички. Едни обаче откликват на нея рано – в младостта си, а други изчакват и отлагат, или пък просто я чуват доста по-късно. Е, дотогава досието им е натежало и се налага да съжаляват за доста неща. Щедрият Баща обаче е готов да ги приеме и за изненада на дошлите рано, и последните получават, колкото първите. Нима не е прекрасно?!
Онзи, Който притежава вселената и всичко в нея, решава как да се разпореди със Своето, не на основание на нашите заслуги или дела, но единствено на това как сме откликнали на поканата Му, заради жертвата на Неговия Син.
“А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада”.
Йоан 1:12
Без значение кога, в кой час от жизнения път, и без да пресмята колко тежки и колко непосилни са греховете ни.
Е, какво ще кажеш? Дали е справедливо?! За щастие, решава Бог, а не ние. Но твоят избор остава, скъпоценни приятелю. Уви! Залезът не е далеч!
Коментирай | Скрий/Покажи коментарите