Четири мита относно вярата и свободата на религията в България (част 1)

В случая думата мит означава неистина, която е влязла в широка обществена употреба и всички я смятат за истина. Има много митове относно свободата и религията в страната, но четири от тях са най-важни, тъй като са свързани със закона и свободата на религията като законно право. Мит № 1. За да вярваш законно, трябва да имаш регистрация от държавата. Това е старо комунистическо разбиране за същността на свободата на вярата и свободата на съвестта. Истината е, че никакво разрешение не е нужно, за да може човек да има едно или друго убеждение. Държавата няма право да преценява индивидуалната вяра на някого или на група вярващи. Забраната за преценка на вярата от държавните служители е отразена в основните закони на Република България – Конституцията и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Вярата следва личността и нейните убеждения – за убежденията и публичното им споделяне не е нужна регистрация. Едно сравнение с други основни човешки права ще ни помогне да схванем абсурда, но изискването да се регистрира вярата, за да бъде легитимно провеждането на религиозна дейност или богослужение, е измислено. За свободата на словото, мисълта, споделянето и разпространяването на идеи и убеждения не се иска регистрация, защото това са основни човешки права и свободи, закрепени в Конституцията и гарантирани в демократичното общество. Ако тези права се регистрират пред държавата, за да може тя да ги контролира, какви права и какви свободи са те! По същия начин свободата на вярата и изразяването й не се нуждаят от регистриране пред държавен орган, за да бъдат законно упражнявани. Свободата на религията е защитена само по силата на това, че личността е свободна да избира и да проповядва своята вяра. Освен това свободата на словото е част от свободата на религията. Ако някой ограничи религиозното проповядване, той на дело ограничава свободата на словото. По същия начин се разглежда свободата на събиране на закрито без разрешение от властите. Ако властите искат регистрация (разрешително от държавата) за религиозни събрания на закрито, те нарушават не само правото на религия, но и конституционното право на събрания на закрито без разрешение от властите и по всеки друг повод – политически, социален, благотворителен и т.н. Така, ако държавата наруши религиозната свобода, тя на дело нарушава и други фундаментални човешки права, защото те са част от свободата на вярата и нейното практикуване и проповядване. Мит № 2. За да е легална църквата, тя трябва да е регистрирана. Това също не е вярно. Църквата е легална и законна само поради факта, че група хора се събират в името на Христос. Съгласно българските основни закони – Конституцията и ЕКПЧ – няма изискване за една църква да бъде регистрирана от държавата, за да могат вярващите да функционират като църква чрез провеждане на събрания, проповеди, евангелизации, мисионерски пътувания, благотворителни кампании, свободно разпространение на християнска литератури и т.н. Регистрацията по предишния Закон за изповеданията беше стара комунистическа практика за контрол над църковните водачи и хората, които те водят. Разбирането за ролята на регистрацията в новия Закон за вероизповеданията от 2003 г. не е много по-различно. От новия закон може да се извлече разбирането, че хората от нерегистрираните църкви имат същите права на свобода на религията, както и тези от регистрираните църкви. В демократичното общество регистрацията е процедура за установяването на удобна законова форма, за да се създаде т.нар. юридическо лице. Юридическото лице е правна измислица, предназначена за улеснение на група хора, които искат да имат банкова сметка на името на своята организация, по-лесно да сключват договори и едно лице (юридическото, т.е. организацията) да бъде носител на имуществени права. В случай, че групата не иска да има регистрация, може само един или няколко нейни представители да сключват тези договори лично за другите. Но регистрацията като процес по образуване на юридическо лице, което се управлява от хора, в никакъв случай няма смисъла на разрешително за вяра или за религиозна дейност. За съжаление този смисъл се влага от много хора – държавни органи, журналисти, редови граждани и дори от самите вярващи. В следващата статия ще разгледаме още два мита, които ограбват свободата на вярващите: 1. че държавата в лицето на нейните представители е напълно наясно със законите, които защитават правата на хората и добросъвестно ги прилага; 2. че е нужен специален закон за вероизповеданията, за да стане възможно уреждането на верските въпроси в страната. Следва