Списание "Любословие" - част 2

През краткото си, едва двегодишно съществуване, сп. "Любословие" е водещо в българската публицистика. Въпреки влиянието на западния медиен стил и подпомагащите го мисионери то никога не се превръща в инструмент на чуждестранните протестантски мисии. Общото дело на Елиас Ригс и Константин Фотинов представлява отчетлив белег за значението на американските мисионери за българската книжнина и влиянието им върху Българското възраждане. Сп. “Любословие” престава да излиза през 1846 г. Неуспехът на списанието разкрива един хроничен проблем, пред който е изправена ранната българска журналистика през 19. век – краткотрайния живот на множество качествени вестници и списания. Основен фактор за прекъсване и на това издание представлява необразоваността на българското население. Това е голямата обществена нужда, на която списанието се опитва да отговори. Но дори и там, където списанието все пак се получава, хората все още предпочитат да им бъде четено групово и публично от някой по-образован сънародник, вместо да се абонират лично. Не са изключение случаите, когато един брой на вестник или списание се чете от цяло село. Поради малцинството налични абонати издателите бързо са изправени пред финансови проблеми и принудени да преустановяват дейността си. Особена трудност при издателската работа и разпространението на сп. "Любословие" представлява и фактът, че отговорник за българската литература през този период е Гръцката патриаршия. Това обстоятелство налага сериозни ограничения на Фотинов както при подбора на статиите, така и при използвания език. Стремежът на Фотинов да използва архаичен стилизиран език става негова слабост и сериозен фактор, ограничаващ разбирането и приемането на изданието сред българското население. Амбицията на Фотинов да използва вече непрактичния и неизполваем църковнославянски остава неразбираема, като се имат предвид напредничавите идеи, които списанието прокламира. Много вероятно е именно този подход на издателя да е бил неговият личен принос към запазването на българската идентичност в нейния ранен славянски етнос и православен контекст. Верен на този принцип, Фотинов аналогично работи по превода на Библията на български. Първоначално преводите му са отхвърлени от мисионерите заради архаичния и неразбираем стил. Впоследствие обаче неговата помощ в този проект е неоценима. Предполага се, че голяма част от превода на Стария завет принадлежи именно на неговите усилия и упорита работа. Последната година от живота си Фотинов прекарва в Цариград, където с Ригс работят по редакцията на Новия завет, преведен от Неофит Рилски. В периода от 1842 г. до смъртта си – през 1858 г., с помощта на американския си партньор Елиас Ригс Константин Фотинов издава около 20 книги, отпечатани на мисионерската преса на А. Дамян в Цариград. По естеството, съдържанието и развитието на работата и възгледите си Константин Фотинов се явява прототип на българския възрожденски интелектуалец. Той започва делото си като пламенен елинофил и завършва земния си път като горещ български патриот, самоотвержен радетел на каузата за възстановяване на българската нация, култура и държавност. Професор Иван Шишманов го нарича "последния ученик на Паисий и учителя на Раковски".