Расти бързо!

Зачестилите случаи на детско насилие отприщиха порой от загрижени и мъдри коментари, в които се усеща един блудкав привкус на лицемерие. Сякаш не сме знаели, че това ще дойде с желязната логика на неизбежните неща, сякаш не знаем причините. Знаем ги, знаем и какво да направим, само че не искаме. Защото е нужна една дълбока промяна в обществото, семейството, в мисленето и ценностите, а никой не е готов на това.

Те просто са жертва на дълбоката духовна криза на този свят. Правят това, което виждат, само че го правят по детски наивно, глупаво, нелепо, грозно.

1. Киното, шоутата и другите форми на съвременна „култура” внушават, че всеки проблем се решава с юмруци. Какво ще си играеш със закони, с увещания, с молби! Просто му сритваш ... (тук в шоутата пускат писукане) и готово. Бат’ Бойко с коженото палто и черния джип е въплъщение на мъжкаря, който ходи и лови бандитите, а после ръмжи пред камерите: „Ние ги хващаме, те ги пускат!” Внушението е ясно: трябва да сритаме много чиновници, за да се оправи работата.

Преди години често пускаха кадри, в които националният герой Стоичков съвсем отчетливо крещи на съдията нещо по отношение на майка му. Това е. Така трябва да се прави с корумпираните съдии и други негодници, които пречат на мъжките момчета да си вършат хубавите работи.

Ами „Разбиване”? Същата история. Сритваш ги и готово. Юмруците поставят всеки на мястото му.

Култът на съвремието към спорта съдейства за формирането на агресивност. Спортът има за цел да докажеш на другия, че е слабак, нещастник, да му стъпиш на врата, да го накараш да ти се моли. След мача победителите ликуват, победените плачат. Всичко е ясно, всеки е поставен на мястото си.

Защо тогава очакваме децата ни да не сритат този, който не им харесва?

2. Музика, която слушаме, стимулира слабоволието. Не бива да чакаш, а трябва да си вземеш шоколадчето сега, не утре, не и след два часа, а сега. Веднага. Това е музика, приличаща на воплите на разглезеното дете: „Дай! Дай! Искам! Купи ми го!” Къде остава тук борбата, проявата на воля, на характер, лишението, самоограничението? Няма такива работи, никой не ще да чака. Същото е и с рекламите, които настойчиво повтарят: „Вземи сега! Грабни сега! Обади се сега! Поръчай сега!”

Защо смятаме, че децата ни ще се въздържат, когато ние не се въздържаме от нищо? Защо да чакат, когато на нас не ни се чака?

3. Бащата ожесточено ругае шофьора, който го е изпреварил или е набил внезапно спирачки, та и той трябва да набива своите. Детето седи на задната седалка и слуша. Защо мислим, че то няма да наругае приятелчето си, което го е ядосало?

И хиляди още други такива дреболии, които даже не забелязваме. Чак нямам желание да говоря за тези неща, става ми тъжно и криво...

Резултатът е един: ние не даваме шанс на децата да имат детство. Бързаме от малки да ги научим на всичко, да ги лишим от всякакви заблуди и невежество, да ги вкараме в един практичен, окастрен, опознат и обозначен свят, в който всичко е ясно. Всяка събота Бате Енчо пита някоя малка Стефани ще се ожени ли за Люсиен. Стефани клати главичка: „Не, аз си имам приятел!” Сватбата се проваля. А това са дечица на 3–4 годинки.

А в моето детство всичко беше така различно! Като си помисля колко наивен съм бил, колко детски илюзии съм хранил, колко невежество... Какво чудесно време беше на приказки и тайни, на неизследвани светове, на фантазии. Имахме детство. Сега децата нямат. Старите бързат да ги направят възрастни. Понякога се чувствам нелепо пред 10–12-годишни хлапета. Та те знаят повече от мене – не, не само за компютрите, а и за други неща, които още не би трябвало да познават.

Лесно е да ги наречем зверчета, изродчета. А те са просто жертви на нашата припряност да ги тикнем в реалността и да им орежем илюзиите, да ги вкараме в класациите си. Като тенисистите, при които всеки си знае, че е 476-и или 589-и. Нещо като номерата в Аушвиц.

Бедни малки човечета, какво ли ви чака още...