Разходка из близкото минало...

Този път бих се спрял, преди да изговоря онези остри думи.
Този път бих изслушал внимателно онова Божие дете.
Този път бих бил още по-усърден в работата.
Този път бих отделил още повече време, за да се подготвя за моите задължения.
Този път бих казвал по-често на близките си колко ги обичам.

Само ако имаше машина на времето, доста често бих я използвал, за да променя някои моменти, особено в последните дни на всяка година. А иначе по всяко друго време бих отишъл с нея в... Средновековието или пък в епохата на Реформацията.
Дори и да не мога да върна вече казаните думи, дори и да не мога да избегна някои погрешни действия, поне щях да разгледам всеки изминал ден от годината – да си направя равносметка и да си взема поука.

Ех, само да имаше машина на времето!
Всъщност надежда за създаване на такава има. Според израелския учен Амос Ори, за да бъде изработена подобна машинария, са необходими „просто гигантски гравитационни сили”. Той е на мнение, че като се има предвид с какво темпо се развиват технологиите, „никой не може да каже какви възможности ще притежава човечеството след няколко десетки години”. Според специалистите науката вече разполага с необходимите теоретични знания за създаването на машина на времето. Засега обаче математическият модел на Ори не може да бъде реализиран технически.
Докато минат необходимите десетки години до създаването на подобно изобретение, всичко, което мога да направя, е да се връщам мислено в отминалите дни.
Но това връщане назад е нож с две остриета...
От една страна, мога да открия грешките си и да се поуча от тях. Но от друга – мога да се съкруша от съвършеното (или по-точно несвършеното), да се отчая и да се изпълня с чувство за вина.

В последно време се опитвам да не се задълбавам много в миналото. Опитвам се да спазвам заръката на Божия ангел към семейството на Лот, когато Бог ги извеждаше от Содом: „Да не погледнеш назад”. Човек не трябва да живее в миналото. Хубаво или лошо, то е минало. Няма връщане назад. То може да ни служи за поука, но може и да стане котва, която ни пречи да живеем в настоящето.
Има една стара евангелска песен, която ни учи да си припомняме Божите милости всеки ден. Това е добре, това е разумно, това е здравословно! Именно това ни учи да бъдем благодарни и да възлагаме упованието си на Бог.
„Милостите Божи припомни…”, но да не пропускаме, че Бог има нови неща за нас всеки ден. Бог иска да вървим напред. Животът ни с Него е като изкачване по стълба. Той очаква от нас да израстваме, да се изкачваме по стълбата. Човек не може да върви напред, гледайки назад. Най-малкото това е опасно. Винаги можеш да се удариш, подхлъзнеш, спънеш...
Няма нужда да прекарвам много денонощия в дълги размишления, равносметки и съжаления. Действията са извършени. Решенията са взети. Думите са казани. Последствията са налице. Мога да използвам времето си, за да работя върху тях. Ако трябва да помоля близките си за прошка. Ако е необходимо, да помоля Бог да изчисти сърцето ми. Където е необходимо, да поправя нещата, които съм развалил с действията си.
След това би било подходящо да си направя план за предстоящите дни, да си поставя цели, да реша какво искам да постигна.
Човек не може да живее безцелно. Той не бива да живее без стремежи, но не трябва да прекарва много време в планиране. В книгата Притчи има стих, който казва: плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа (Притчи 16:1). Майка Тереза беше казала, че да правим своите планове е допустимо, но трябва да предоставим гумичката в ръката на Бог. А според друг: „Ако искаш да разсмееш Господ, само Му разкажи плановете си.”
Ние не знаем какво ще бъде утре. Всичко около нас е променливо. Ние самите сме твърде променливи. Всяка година вземаме решения и си поставяме цели, но по една или друга причина не успяваме да реализираме повечето от тях. Много подходящо време за равносметка и планиране са дните в края на едната и началото на другата година.
Равносметка, която може да ни накара и да се самосъжаляваме и да живеем с чувство на вина. И планиране, което може да ни поднесе бремето на очакванията.

Аз се радвам, че имаме Бог, на Когото можем да уповаваме. Той е наречен не просто милостив и търпелив, а многомилостив и дълготърпелив. Той е щедър да прощава и силен да оправя стъпките ни (Притчи 16:10) и да утвърждава намеренията ни (Притчи 16:3). Той е Бог, на Когото можем да разчитаме да ни помогне да се справим с разочарованията от миналото, бремето на настоящето и безпокойствата за бъдещето.

Той може, защото за Него няма нищо невъзможно. Просто трябва да Му се доверим!