„Не е нужно да променяш света, важно е да промениш един човек“

От колко време съществува група „Аявис”?
Милен: Сформирахме групата точно преди 3 години. Тогава нямахме никакви инструменти, не бяхме учили музика, а сега повечето членове от групата са в Музикалната академия, а някои следват в НБУ. Всички се занимаваме професионално с музика.

Всичко започва съвсем импровизирано…
Милен: Всичко започна като един призив, като мисия, желание. Като по чудо си намерихме инструменти и учители.

Как попадна в Уганда?
Милен: Един човек, който се беше върнал от пътуване в Уганда, ми разказа за едно момиче, което е болно от СПИН или по-скоро са мислели, че е болно от СПИН. След като мисионери полагат малко грижи за нея, се оказва, че тя не е болна и с грижите си те променят нейния свят. Просто това ме впечатли – не е нужно да променяш света, важно е да промениш един човек. Това, разбира се, означава, че трябва да променяш света много пъти.
В началото аз си представях това малко момиченце като дете от бежански лагер – малка, гладна, с голямо коремче. Видях нейна снимка, след като хората се бяха погрижили за нея. Тя беше с едни малки плитчици, с най-хубавата усмивка и с най-греещите очи, които дотогава бях виждал. Тази история фокусира отдавнашното ми желание да отида някъде извън България. Аз вярвам, че да се наречеш християнин, означава да бъдеш християнин на дела и да помогнеш на сирачето и вдовицата. А не просто да ходиш на църква на празници, но да бъдеш там, където има нужда. Това означава да си християнин, и това винаги е било християнството. Има много хора от България, които са против моето заминаване, защото не обичат Африка, чернокожите и са против цялата идея, човек да излезе от България и да помага на друго място.

Колко време прекара в Уганда?
Милен: Първият път бях 20 дни, сега заминавам за 3 месеца.

Промени ли се нещо в теб през това време и какво е то?
Милен: Въпросът не е дали отиваш да помагаш в Уганда или в някое село тук в България. Въпросът е, че там се докоснах до истинското християнство, до истинската вяра. Общоприетото християнство тук е просто религия и ходене на църква по празници. Но това не е християнство. Християнството е вяра с дела, наистина да помогнеш на тези, които имат нужда. Помощта не се изразява в това, да им дадеш пари, но да общуваш с тях. Да си до тях, когато са щастливи и когато са нещастни. Отидох на място, което няма нищо общо с България, няма нищо общо с целия ми живот досега.

Оскар, ти си християнин, трудно ли е да си християнин в Уганда?
Оскар: Не, не е трудно. Всъщност християнството в Уганда се разпространява много лесно, тъй като хората са много отворени. Затова ние правим нещо, което не е много популярно на Запад. Ходим от врата на врата, споделяме Благата вест и много хора предават живота си на Христос. Понякога правим това и на улицата или на големи евангелизационни събрания – хората откликват. След това отиват в църквите.

Винаги ли си бил християнин, или това се е случило в един определен момент?
Оскар: Израснал съм в християнско семейство. Майка и татко ходеха редовно на църква, но аз предадох живота си на Христос по-късно. Баща ми беше пастор и аз смятах, че това е ключът, който автоматично ще отключи за мен вратите на рая. Малко по-късно обаче приех Исус като мой Господ и Спасител. Бях 10-годишен, отидох на едно евангелизационно събрание и този път проповядваше друг пастор, а не баща ми. Той каза нещо невероятно, което ми направи голямо впечатление – родителите не могат да ти помогнат да отидеш в небето, но когато умреш или дойде Исус, ти ще се явиш на съд пред Него сам. Тогава осъзнах това, че дори баща ми да е пастор, това не ми гарантира спасение. След това аз самият предадох живота си на Исус.

Какво те води в България?
Оскар: Тук съм по една програма за обучение, наречена „Шакаба“. Това е едногодишна програма, която включва престой в различни страни. Миналото лято бях в Америка за 3 месеца, след това – в ЮАР.

Какво правиш в тези страни?
Оскар: Срещам се с пастори от различни църкви и виждам как те търсят Бог. Така опознавам различни култури и изучавам тяхното отношение и поклонение към Бога. Освен тези срещи помагам като доброволец, където и с каквото мога. Например в ЮАР работих в един хоспис, в който бяха настанени болни от СПИН.

Говорихме за група „Аявис”, за Уганда. Има ли нещо, което свързва всички тези неща в едно?
Милен: Аз искам да кажа на всички читатели, че тук не става въпрос просто да тръгнем за Уганда или да сме част от някаква музикална група. Важно е независимо кои сме и къде живеем да помагаме на хората. Под помощ аз не разбирам само да дадем пари на някой, който иска от нас. Прибирайки се към къщи, независимо че сме изморени след работа, да погледнем кой е по пътя ни, да се огледаме на кого можем да помогнем. Без значение, колко сме богати или бедни, защото помощта не е само в парите. Помощта е във взаимоотношенията, в общуването.

Цялото интервю можете да гледате тук