Забравени от Бог или забравили Бог?

Годините ми на този свят не са много, но напоследък се улавям, че все по-често забравям някои неща. Забравям телефонни номера или имена. Понякога дори ми се случва да забравя някой ангажимент. Рядко, но се случва да си забравя и мисълта. Честно казано, мога да намеря множество оправдания за това, но за всеки случай започнах да си записвам нещата, които трябва да запомня, в тефтер или в мобилния. Все пак не искам да забравя рождения ден на приятел, името на някой нов познат или да накарам човек да ме чака, след като сме си уговорили среща.
Ние, хората, постоянно забравяме. Оправдаваме се с къса памет, с умора и стрес, с настроения и емоции. Често пием хапчета. Решаваме логически задачи. Записваме си в тефтери. Поставяме листчета на хладилниците си. Забравяме. Хора сме.

А Бог? Може ли Бог да забрави?
В Книгата на пророк Исая се казва: „Но Сион каза: Йехова ме е изоставил и Господ ме е забравил. Може ли жена да забрави сучещото си дете, за да не се смили над детето на утробата си? Обаче те, дори и да забравят, Аз все пак няма да те забравя. Ето, на дланите Си Съм те врязал; твоите стени са винаги пред Мен” (Исая 49:14–16).
„Аз все пак няма да те забравя” – тези думи ми звучат убедително.
И въпреки че приблизително 84% от българите заявяваме, че сме християни, много пъти използваме израза „забравени от Бог”.
По медиите често се споменава за села, „забравени от Бога”. Ако се чудите къде са, според вестниците, такива има до град Земен и около планината Беласица.
Държим Бог отговорен за нашите грешки и когато нещо лошо ни сполети, обявяваме, че „няма Бог” или че „Бог ни е подминал”.
По телевизията говорят, че има 20 хил. забравени от Бога и държавата деца в България, чийто живот е постоянна борба за оцеляване. Казват, че „Студентският град е забравен от Бога и кмета”.
Управниците на държавата често забравят. Кметът също може да забрави. Но Бог може ли да забрави няколко села, един квартал, 20 хил. деца? Не заявява ли Той, че няма да ни забрави, че няма да ни остави? Не пише ли в Библията, че Той познава сядането и ставането ни, разбира мислите ни, знае пътищата ни и че Неговите помисли за нас са много и скъпоценни (Псалми 139:1–5; 13–18)? Не казва ли Исус да не се възпират децата да отидат при Него (Матей 19:14)? Ако Бог беше политик, бихме могли да се съмняваме. Ако беше като нас, можехме да не Му се доверим. Но Бог не е човек, та да лъже (Числа 23:19).
Ние, хората, сме склонни да се сещаме за Бог и да Го обвиняваме, да твърдим, че сме изоставени и забравени, когато се чувстваме сами, когато минаваме през трудности.

Може ли Бог да забрави?
Библията ни учи, че Той е нашият Създател. Този, Който е промислил за всеки наш ден. Тя ни казва, че Бог е преброил дори космите на главата ни и Той знае от какво се нуждаем.
В Святото писание са описани не един или два случая, когато Исус се смилява над множествата (Матей 9:32; 14:14; Марк 6:34). Той поглежда към тях. Вижда болката им. И се „смили над тях”. Изцери болните. Освободи вързаните. Благослови немощните. Утеши съкрушените. Защо го направи? Защото това бяха Неговите верни ученици и последователи ли? Защото те вярваха в Него ли?
Истината е, че повечето от тях Го следваха от любопитство, заради знаменията и чудесата или заради „хляба и рибата”. Бог не забрави тях, но колко от тези нахранени, изцерени и освободени хора бяха до Него, когато Го измъчваха, биеха и разпъваха? Всички те Го забравиха.

Може ли Бог да забрави някого?
Ние сме склонни да забравяме, че другите около нас съществуват. Склонни сме да ги изолираме и отхвърляме. Държим настрана просяците, душевноболните, сираците.
А Бог? Той се нарече Баща на вдовиците и сираците. Той отиде специално в Гедаринската земя, за да освободи човека, от когото всички се бояха и в когото обитаваха легион демони. Теолозите казват, че това е първият мисионер, когото Исус изпрати.
Бог се спираше пред просяците. Той виждаше вярата на тежкоболните и ги изцеляваше. Като онази жена с кръвотечението. Нейното заболяване я правеше нечиста. Според юдейските закони тя не трябваше да се допира до нищо и никой не трябваше да се докосва до нея, защото ставаше нечист. Христос я изцели. Според богословите тя е единствена в Новия завет, която Той нарече „дъщеря”. Човеците я бяха пренебрегнали, но Бог я благослови.
Отхвърлени от хората, смятани за нечисти, отделени, живеещи извън населените места, бяха и прокажените. Дали Христос не мина специално границата между Самария и Галилея? Дали не влезе нарочно „в едно село”, за да се срещне с 10 прокажени и да ги изцели?

Може ли Бог да забрави някого?
Забравени от Бог ли сме ние, или сме забравили Бог? Кой кого е изоставил? Не сме ли като израелския народ? Плакаха, че са под робство. Бог се смили над тях и ги изведе от Египет (Изход 2:25). Хранеше ги. Поеше ги. Пазеше ги. А те въпреки това изоставиха Канарата и забравиха своя Създател (Второзаконие 32:18).
Може ли мома да забрави накита си? Или невяста да забрави украшенията си? Това са риторични въпроси, зададени в Книгата на пророк Йеремия. След тях следва констатацията: „но людете ми забравиха Мене през безбройни дни” (Йеремия 2:32).

Може ли Бог да забрави някого? Забравени от Бог, или забравили Бог? Не се ли сещаме за Него чак когато ни „запари под краката”? Не Го ли обвиняваме за нашите погрешни решения?
В един коментар в интернет форум пише: „Търсим някое забравено от Бога място.” Съжалявам, но такова място няма да намерите!

Забравени от държавата – да!
Забравени от кмета – да!
Забравени от хората – защо не!